Донърджак - Страница 96

Обикновена поклонничка в Църквата, Танди Рей нямаше никаква представа, че действията на Мардук са изключителни. Тя го наблюдаваше заедно с останалите от тълпата и се възхищаваше на изяществото, с което богът пазеше равновесие върху гърбовете на божествените си жребци. Сама бе изпълнявала този трик по време на родео и знаеше колко е труден.

Танди бе толкова погълната от гледката, че усети промъкналия се зад нея крадец (а може би просто шегаджия) прекалено късно. С едно-единствено замахване на ножа си той освободи балоните й и те се издигнаха във въздуха.

Разнесоха се стъписани и изненадани викове. Може би именно глъчката привлече вниманието на Малкия вятър и Малката буря, но каквито и да бяха причините, двете божества се понесоха право към летящите балони.

После рязко спряха. Олюлелият се Бел Мардук издиша огън и запали балоните и тяхното съдържание. Някой от тълпата изкрещя, друг си запробива път с лакти, трети размаха юмруци. Мардук светкавично опъна лъка си. Вярна на името си, Малката буря изпика мощна струя, зловонна колкото хиляда котешки кутии урина, към тълпата.

— Мамицата му, мамицата му, мамицата му! — извика Рандал Келси, като гледаше надолу от зикурата. — Повикайте Ауд Араф! Сега ще трябва да потушаваме бунт.

Отначало Джей Донърджак с интерес наблюдаваше бунта и си мислеше, че е част от спектакъла. Едва когато видя да откъсват дете от майка му, да стъпкват старец и продавачка да изоставя количката си със сладолед, осъзна, че всичко това е действително и че тук няма genius loci, за да се намеси, ако се случи нещо извън програмата.

Седнал на бетонния постамент, той беше останал извън вниманието на тълпата. Сега се изправи и започна да се оглежда, не толкова в търсене на път за бягство, колкото за да поправи предишната си глупост. Бе проявявал героизъм по време на много виртприключения, но за разлика от обитателите на Верите, които участваха в програмите, беше пресичал интерфейса не само с ума, но и с тялото си. Уменията, които бе придобил по време на проучванията си в джунглата, си оставаха също толкова истински и във Верите.

Видя, че младият мъж с касетофона се е надвесил над по-възрастния си спътник, от чиято глава се стичаше кръв. Лесно можеше да се досети какво се е случило и се възхити на младежа за това, че не е изоставил приятеля си на милостта на тълпата.

Той се изкатери по статуята, скочи сред клоните на едно от дърветата и оттам се прехвърли на клона, надвиснал над двамата мъже. Това не бяха горските гиганти, с които беше свикнал. Клоните им зловещо пропукваха под тежестта му, но накрая Джей благополучно скочи върху вече изпотъпканото одеяло.

Въздухът ужасно смърдеше на котешка пикоч и влажността като че ли се бе повишила. Надяваше се, че местният иион ще прояви здравия разум да забави бурята, после се сети, че във Верите няма ииони. Това го порази и за миг той дори не разбра, че младият мъж говори на него.

— Назад! Имам оръжие.

Джей му се усмихна.

— Аз също, но имам само две ръце, за разлика от Бел Мардук.

Той вдигна поглед нагоре. Великият бог и неговите слуги като че ли отново се връщаха към зикурата. Младежът го наблюдаваше неуверено.

— Не се безпокой, приятел — каза той. — Искам да помогна.

— Някой хвърляше камъни и улучи Дръм.

— Лошо хващане. Трябвало е да използва бейзболни ръкавици.

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент!

— Не виждам с какво ще помогне вайкането. Можеш ли да му окажеш първа помощ?

— Да. Майка ми е лекарка.

— Тогава се погрижи за приятелчето си. Аз ще задържам грубияните.

За да подчертае думите си, Джей се повдигна на пръсти и отчупи един от клоните на дървото. Не беше достатъчно дебел, но засега щеше да свърши работа. Младежът застана на колене до Дръм, предпазливо свали бейзболната му шапка и започна да оглежда раната му. Джей съсредоточи вниманието си върху беснеещите тълпи.

Мощната вълна, която се надигаше в такива случаи, бе отнесла центъра на действието далеч от тях. За щастие се бяха намирали в периферията на тълпата. По-близо до зикурата Джей забеляза няколко неподвижни машини. Плъзгачи с дюзи, настроени за най-високо издигане, от които изскачаха полицаи в пълно бойно снаряжение. Веднага щом ченгетата им дадоха сигнал, в района навлязоха линейките на Червения кръст. Нямаше и следа от Бел Мардук и неговите жребци.

— Дръм идва на себе си — съобщи младежът. — Ще ми помогнеш ли да го преместим? Струва ми се, че няма нищо счупено, а и в момента не е подходящо да остане тук.

— Там долу има линейки — каза Джей.

— Мисля, че може да почака. Ако го откарам в клиниката на майка ми, там ще се погрижат за него по-добре. Намира се в срещуположната част на града. Ще ми помогнеш ли да го отнесем до колата му?

— Разбира се.

На Джей му хрумна да отидат в института „Донърджак“, но не знаеше дали там изобщо има спешно отделение. Освен това такова посещение можеше да му навлече неудобни въпроси.

— Как се казваш? — попита той, докато по-възрастният мъж (който разбираше какво се опитват да направят) прехвърляше ръка през рамото му, за да може да се изправи.

— Линк — отвърна младежът и изпъшка, докато се мъчеше да задържи Дръм. — Линк Крейн, а това е Дезмънд Дръм. А ти?

— Джейсън Макдугал — каза Джей. Това бе името, вписано във всичките му документи. Искаше му се да не е забравил да използва шотландския си акцент, но вече беше прекалено късно. — Наричай ме Джей.

— Така да бъде.

Докато извеждаха Дезмънд Дръм от парка и го замъкваха до автомобила му на няколко преки оттам, почти не разговаряха. Линк отключи вратата и с помощта на Джей го настани на предната дясна седалка.