Донърджак - Страница 94

— Басирам се, че тя не пламти само с Истината, хлапе.

Репортерът се изчерви, после бързо си възвърна самообладанието. През седмиците след срещата си с Даймон беше забелязал, че на Дръм му доставя удоволствие да се заяжда с него по някои въпроси. Можеше да разговаря съвсем спокойно за всички аспекти на нравствения упадък, но ако детективът го попиташе дали би искал проститутка (той твърдеше, че познава няколко много услужливи дами) или дори само виртизлет, Линк се изчервяваше и ставаше нервен.

Очевидно Дръм си беше поставил за цел да го дразни. Той оправдаваше шегите си като казваше, че няма да е добре Линк да го изостави в някой ключов момент и че е бил достатъчно време в бизнеса, за да знае, че работата под прикритие не се изразява само в ровене из чужди писма.

— Е, няма ли да ми купиш един балон, приятел? — попита репортерът и се изправи. — Добре де, аз ще ти купя.

И малко прекалено нехайно закрачи към продавачката, подаде й кредитната си плочка и после си я получи заедно с балон, който заблестя в сребристо и бронзово над главата му.

— Ето — каза той, когато се върна при Дръм и завърза въженцето на китката му. — Спомен от общото ни минало.

Детективът погледна нагоре и избухна в смях, видял крилатия бик.

— Добро попадение, хлапе. Като че ли край зикурата започва да става нещо. Най-добре да включим онова твое касетофонче в стил Дик Трейси.

— Разкарай се — добродушно отвърна Линк, но все пак включи касетофона.

Джон д’Арси Донърджак Младши гледаше тълпата с толкова широко отворени очи, че го боляха клепачите. Подгизнал от пот и с тениска, окапана със сладолед, той стискаше в дясната си ръка въженцето на балон с форма на зикурат. Лентата на сувенирната му козирка беше прекалено тясна и стискаше челото му, но иначе се чувстваше прекрасно.

Отначало, когато бяха започнали да му крещят, че излиза сред автомобилите на улицата (във виртуалния Ню Йорк, където бяха ходили заедно с Дуби, това бе допустимо, но явно сега беше допуснал някаква грешка), когато забрави да даде кредитната си плочка на уличен продавач на бисквити, когато настъпи кучешко лайно (във Вирту такива подробности имаше само в най-достоверните симулации), той бе съжалил, че не е приел предложението на Милбърн да му намери водач — човек или андроид. Сега обаче, свободен да зяпа като селяндур, да забрави обноските си, да подслушва чужди разговори, да се диви на глъчката и силните миризми, Джей беше доволен, че е сам.

Съжаляваше, че Дуби не е с него. Приятелят му със сигурност щеше да намери да каже нещо жестоко и смешно за дебелата жена с пъстра рокля, която се заклатушка покрай него с две фунийки сладолед в ръцете. Или за сюрията деца, които с все сила тичаха из тълпата, а техният разтревожен баща безуспешно се опитваше да ги настигне. Или…

Той доволно се настани върху бетонния постамент на някаква статуя (и без да иска, си ожули коляното). Елишитският зикурат бе далече, но Милбърн предвидливо му беше дал бинокъл. Джей завърза въженцето на балона за една от халките на шортите си, извади бинокъла от калъфа и го фокусира. Отлично.

Рандал Келси нагласи гънките на жреческата си роба и тежката изкуствена брада, която падаше на буйни къдри до гърдите му. Под нея и под дългата до раменете му тъмна перука се стичаше пот. За пръв път се радваше, че не е висш жрец, тъй като техните одежди включваха и конични тиари.

— Това представление е много по-лесно във Вирту, а? — попита Хуан, един от колегите му, като докосна тъмната линия около очите си. — Ето какво получаваме за това, че поддържаме формата си във Верите.

Келси се подсмихна. Наистина, мнозина от жреците, които провеждаха службите във Вирту, се бяха оказали неспособни да участват в днешния празник. Във виртобраз шкембето или лошата стойка нямаха никакво значение. Тук това можеше да провали въздействието и да накара участниците да се почувстват като деца на маскарад, а не като внушителни носители на Истината.

Той смяташе, че тъкмо това е причината да го включат в празника. След инцидента с Иманюъл Дейвис отношението на старейшините към него определено се беше променило, но не бяха поставили под съмнение верността му и той се поддържаше във форма.

Каква ирония, че точно в момента, в който наистина започваше да се колебае дали е разумно да остане в Църквата, му бяха поверили роля в тази най-публична церемония. Боговете — които и да бяха те — явно имаха чувство за хумор.

— Наш ред е — каза Хуан и го дръпна за ръкава. — Да тръгваме.

Молитвите, които отрупалите с пищни одежди жреци и оскъдно облечените жрици рецитираха от платформа, стигаща до средата на зикурата, бяха подобни на онези, които Джей бе чул на виртслужбата — определено не достатъчно различни, за да отклонят вниманието му от свещенослужителите и тълпата. Елишитите не изглеждаха толкова самоуверени, колкото във Вирту. Това отчасти можеше да се дължи на очевидно неудобното им облекло. Всички мъже бяха подгизнали от пот. Жените носеха прозрачни ризи и богати накити и също бяха неспокойни. Джей усещаше, че има още нещо — напрегната възбуда, която не можеше да се отдаде на физическо притеснение. Щеше да се случи нещо важно.

Той плъзна поглед по хората около себе си. Мнозина шепнеха молитвите заедно с Първожреца и високо изричаха ритуалните отговори. На този фон тихите разговори на зяпачите постепенно заглъхнаха в почтително мълчание, от време на време разкъсвано от детски плач. Някои ровеха в джобовете или чантичките си за програмите, раздадени из целия парк, и напрежението караше повечето да се включват поне в отговорите.