Донърджак - Страница 93

— Защото съм андроид ли? Аз съм достатъчно интелигентен, за да негодувам срещу прахосването на ресурси, господарю Донърджак.

— Само Джей, моля те.

— Добре, Джей. Виждам как хората губят целите си. Никой не гладува, на никого не се отказва минимално медицинско обслужване. Тъй като не им се налага да се борят за оцеляването си, тези, общо взето, умни хора трябва да влагат енергията си някъде. Споменавам това, защото отивате на празник, организиран от Църквата на Елиш. Мнозина от нейните последователи произлизат от средите на онези, които нямат място във Верите. Те са необразовани и ги привличат обещанията на Църквата, мъглявите намеци за по-висше знание.

— Чудил съм се как толкова много от хората, които съм срещал на службите, имат време да учат всички тайни ритуали. Самият аз едва успях да вместя основните неща в образователната си програма и Дак поиска да ги включа в курса си по теология и антропология.

— Мнозина от тях нямат по-важна работа от това да почитат съвременните интерпретации на древните богове, Джей.

— Ходил ли си в Църквата?

— Само веднъж. Те не насърчават постъпването на изкуствени създания.

— Странно. Говори се, че тази религия била основана от ИИ.

— Между нашите видове съществува социално разделение. Тъй като сме по-подвижни — и в действителност живеем във Верите, — много ииони се отнасят с неприязън към нас. И все пак, въпреки по-голямата ни физическа мобилност, ние сме по-ограничени от почти всеки виртуален иион, защото системите ни не могат да носят памет като тяхната. Някои от по-висшите ииони твърдят, че дори сложният андроид не бил нещо много повече от прог.

— Това ми се струва доста снобарско.

— Така че ние сме нещо средно. Нито ИИ (макар че какво друго бихме могли да представляваме освен изкуствени интелекти?), нито хора и сме презирани от мнозинството от двете групи.

— О! Не знаех.

— Трогна ме отношението ти към Дак — загрижеността ти за безпокойството му за теб, въпреки че е такъв ужасен досадник — иначе изобщо нямаше да приказвам за тези неща. Кой знае защо, ми се струва, че не си способен да презираш никого, независимо от произхода на интелекта му.

— Благодаря ти.

— Дак обаче имаше право за разликата между часовите пояси. Това наистина може да обърка органичната материя. Навярно няма да е зле да поспиш.

— Прекалено съм възбуден, но ще опитам да затворя очи.

Джей се облегна назад и се замисли. Едва напуснал дома си, три вече беше научил нещо за Верите, което не би могъл да открие в учебниците. Неведението му по този въпрос му бе попречило да потърси информация, но пък, от друга страна, хората рядко пишеха за предразсъдъците си, докато те не започнеха да се смятат за пагубни. Зачуди се какво говорят за роботите Ангъс и Дънкан, когато се прибират в селото. Дали негодуваха, че вършат работа, която в миналото е била давана на хора? Тази мисъл го обезпокои.

Малко по-късно се унесе — възбудата, събирането на багажа в последния момент и тържественото обръщане на по чашка с призрачния кръстоносец го бяха задържали буден доста по-дълго от обикновено. Когато се събуди, Милбърн се спускаше над Ню Йорк.

— Тълпата се вълнува и покрива зелените площи на Сентръл Парк с буйните цветове на летни рокли, къси панталони и пъстри ризи. Над тях се издигат балони с формата на крилати лъвове, бикове и зикурати, дланите на хората лепнат от безплатния сладолед, осигурен от Църквата на Елиш. Над всичко се извисява огромният зикурат, който ще е средоточието на днешния празник…

Дезмънд Дръм въздъхна.

— Наистина ли трябва да го правиш? Известно ти е, че всички основни информационни агенции ще пратят репортерите и фотографите си.

Линк изсумтя.

— Искам да запиша собствените си впечатления в собствения си стил.

Усмивката, която потрепна в ъгълчето на устата на детектива, бе достатъчен коментар за претенциите на Линк за стил, но репортерът му обърна гръб и тихо продължи да говори.

— Огромният зикурат, който ще е средоточието на днешния празник, би трябвало да изглежда нищожен в сравнение с небостъргачите, които се издигат като планини над зеления оазис на парка…

— Преди малко не каза ли, че не е зелен?

— Млъкни… зеления оазис на парка, но нещо в древното величие на загиналата вавилонска култура се е запазило в тази модерна възстановка.

Линк изключи касетофона си. За днешния случай носеше тъмнозелени панталони, широка риза с къси ръкави върху тъмна тениска, кожени мокасини и весела каубойска шапка, под лентичката на която беше пъхната журналистическа карта. Като се изключеше архаичният касетофон на китката му, той представляваше олицетворение на постоянно ровещия репортер: Кларк Кент, Уудуърд и Бърнстийн, и разбира се, Линкълн Стефънс.

Дръм бе облечен по-скромно в бермуди, тениска с емблема на „Мете“ и маратонки. Бейзболната шапка на същия отбор беше нахлупена почти до веждите му и правеше излишни слънчевите очила, които висяха на шията му.

— Искаш ли балон, хлапе? — попита той и лениво посочи една улична продавачка, която си пробиваше път през тълпата.

Подобно на всички, които в този напрегнат ден работеха за Църквата на Елиш, тя носеше електриковозелен клин с огнени езици, които сякаш облизваха краката й, и яркооранжева туника, на която в зелено бяха щамповани думите „Пламтя с истината“. Не всички продавачки изглеждаха добре в клин, но тази жена (блондинка, която се кикотеше толкова високо, че човек се чудеше дали не се е надишала с хелий от балоните си) имаше невероятни бедра.

Дръм намигна на Линк.