Донърджак - Страница 91

— За мен ще е чест, господарю.

— Земея е бременна. И свенливо загатна, че детето е от мен.

— Поздравления!

— Децата на боговете невинаги са причина за радост, Скорост, особено на богове като нас. Спомни си сторъките гиганти, за които разказват древните гърци, или чудовищния бик, който Ищар роди, за да накаже Гилгамеш.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Дали по този начин тя не намеква, че ще се съюзи с мен, или пък ме заплашва, че съм й дал ужасно оръжие?

— Не зная, господарю.

— Не знаеш, разбира се, но ако чуеш нещо…

— Ще слушам внимателно, господарю, и предпазливо ще поразпитам.

Двамата поговориха още известно време, после Скорост се върна в дома на Бен Куинан във Вирту. Докато се прехвърляше, той си помисли, че не е споменал на Моребог за разколебаването на Рандал Келси, но това му се стори маловажно.

Сейджак сънуваше секс и насилие.

Барабанният ритъм на Кръга Шанибал. Със захапано в устата мачете той се прехвърляше по клоните с могъщите си ръце и бързо се отдалечаваше от преследвачите си.

Кой биеше барабана? Сейджак беше Вождът на вождовете. Народът процъфтяваше. Имаше много храна. Наемниците вече не идваха в земите им. Екитата бяха намерили за благоразумно да насочат усилията си другаде. Народът се тъпчеше, чукаше и разширяваше територията си в джунгли, в които преди не смееше да припари. Тогава кой биеше барабана?

Накрая стигна до Кръга Шанибал. Тътенът отекваше толкова силно, че го проглушаваше. Но когато погледна, за да види каква огромна тълпа издава този шум, забеляза само една фигура. Могъща, по-едра от самия него в най-добрите му години, с гръб и рамене, крака и ръце, покрити с груба кафява козина като кокосов орех. Гърдите (увиснали, големи, поклащащи се в ритъма на танца) и задникът (закръглен, подканващо тъмночервен) й бяха голи. Членът му се изправи за поздрав.

Нещо в главата обаче не бе наред. Той се спусна от дърветата, хвана мачетето в дясната си ръка и се приближи, за да разбере какво има. Женската продължаваше да танцува, макар че трябваше да е усетила присъствието му, и гледаше в срещуположната посока. Тъй като така разкриваше задника си, Сейджак не възрази. Всъщност дори усещаше, че това е покана.

Той захвърли мачетето и се втурна към Кръга, като опираше кокалчетата на пръстите си в земята. Женската не престана да танцува. С един-единствен скок Сейджак се озова при нея и проникна в тялото й, като сграбчи гърдите й и с другата си ръка я стисна за козината, за да не се опита да избяга. Тя продължаваше да бие барабана — крак, крак, ръка, ръка, крак, крак, ръка, ръка, — придавайки странен ритъм на тласъците му.

Той ускори движенията си и силно ощипа едното й зърно, за да й покаже раздразнението си от липсата на внимание от нейна страна. Тогава женската престана да бие по земята и притисна гръб към него с възхитителен — всъщност плашещ — ентусиазъм и сила. Сейджак я дръпна за косата, за да я обуздае, и за негов ужас главата й остана в ръката му.

Той отдръпна длан, смаян от неочакваната липса на съпротива, и главата увисна пред него. Голямата Бетси му се усмихна с устни, също толкова пълни като навремето, когато й беше отсякъл главата. Сейджак изкрещя и я отблъсна. Тя отлетя, после се върна, отново се намести на шията си и го погледна през рамо, кокетно извивайки задника си.

— Хайде, сбръчкан хуй, не можеш ли си довършиш работата?

Сейджак усети, че членът му наистина увисва, но предизвикателството на Голямата Бетси бе прекалено голямо, за да го пренебрегне. С усилие на волята си, изкована в много битки на живот и смърт, той се съсредоточи единствено върху прелестите й. Зашлеви я през лицето, за да извърне ироничните си човешки очи, удари я още няколко пъти просто за всеки случай и когато я чу да пищи, отново се почувства в добра форма.

— Пак ще ти взема главата — изръмжа Сейджак, когато свърши и й навря лицето в праха, за да й напомни кой е Вождът на вождовете.

Голямата Бетси се претърколи по гръб в покорна поза. По гърдите й имаше белези от ръцете му, но оголените й в усмивка зъби и присвитите й очи излъчваха предизвикателност.

— Наричат те Вожд на вождовете, а?

— Това съм аз. Вождът на вождовете.

— Като стария Карак ли?

— Като Карак, само че по-добър, по-велик. Карак никога не е убивал толкова много наемници — само е подплашвал екитата. Единствено Сейджак е способен на това.

— Само защото открадна моето мачете — подигра му се тя.

— Аз ти откъснах главата от шията — припомни й Сейджак.

Голямата Бетси не изглеждаше уплашена и продължително го изгледа. Очите й бяха сини.

— Ами ако ти предложа истински бой?

— А? Аз и ти ли?

— Не, ти и народът ти. Голям бой. Ще има да ядете сърца и черни дробове. Повод да танцувате, да се хвалите и да крещите колко велик е Сейджак, Вожд на вождовете още по-голям от Карак.

— Народът няма нужда от нищо. Никой не ни заплашва. Защо да се бием?

— Страх ли те е от голям бой? Уплаши ли се?

— Сейджак не се страхува! От нищо! — извика той, но това не бе цялата истина.

Страхуваше се от тази жена с нейната човешка глава и човешко тяло като на най-прекрасните женски от Народа (въпреки че циците й като че ли бяха прекалено едри), тяло, което предателският му член вече отново започваше да желае. Навярно можеше да се нахвърли отгоре й и да я изчука така, както правеха хората. Нямаше да е толкова хубаво като да усеща как се блъска в задника й, но…

Голямата Бетси му се усмихна със зъбатата си уста и се разкрачи, сякаш отгатнала мислите му.

— Страхуваш се — подразни го тя.

— Не се страхувам! — изръмжа Сейджак и скочи отгоре й, като се мъчеше да се справи с непознатата поза и усети мекотата на гърдите й преди да се опре на ръце. Голямата Бетси го прие в себе си и му заговори с дрезгав глас, богат като глина или кръв: