Донърджак - Страница 9

— Шефката наистина има стил — отбеляза Дуби.

— Драматизмът като че ли й доставя удоволствие — отвърна Фекда, докато се спускаха и навлизаха в сенките.

После зачакаха. Звуците продължаваха да се усилват. Накрая забелязаха движение на входа на долината.

Мъжът спря и впери поглед напред. После бавно закрачи по кокалената пътека. Музиката му се приближи заедно с него. Когато стигна до подножието на могилата, той отново спря.

— И изглежда, че нейният гост също има подобна склонност — прибави змията.

— Вярно е.

Смъртта обърна глава към мъжа и заговори с неравен, тракащ глас, какъвто любимците й не бяха чували да използва.

— Идваш при мен с „Орфей“ на Полициано, може би първата опера на света. Чудесна музика. Отдавна не съм я слушала. Разбира се, това също ми напомня за история, която отдавна не съм чувала.

— Реших, че може да стане така — отвърна мъжът.

— Познавам те, Джон д’Арси Донърджак. И съм почитателка на творбите ти. Особено ми допада чудната фантазия за задгробния живот, която си проектирал на основата на Дантевия „Ад“.

— Критиците я харесаха, но публиката не я посрещна с особено голям ентусиазъм.

— В общи линии и с моята работа е така.

Донърджак я изгледа, неуверен как да реагира. После Смъртта се усмихна.

— Шегичка — рече тя. — Всъщност малцина ме смятат за действително същество. Любопитна съм как си стигнал до това заключение — да не споменавам, че се чудя как си решил да предприемеш това пътуване и как си успял да стигнеш дотук.

— Творбата на моя живот включваше Вирту и освен всичко останало, аз съм теоретик — отвърна Донърджак.

— Смятам, че ще си струва да прекарам с теб един ден в обсъждане на теорията.

Той се усмихна.

— С удоволствие. Предполагам, че ти си логичният източник на окончателните истини.

— Всъщност аз нямам последната дума за всичко. Обикновено я оставям на други.

Смъртта вдигна глава и замълча, заслушана в музиката.

— Вълшебен пасаж — каза тя. — Разбирам, че се опитваш да ме накараш да изпитам естетична наслада, нали?

Донърджак остави малкото устройство, което носеше, в краката на Смъртта.

— Признавам, че имах такова намерение — отвърна той. — Моля те, приеми този подарък. В него има още много мелодии.

— Приемам го с благодарност, тъй като повечето неща, които пристигат при мен, са повредени — както сам знаеш.

Донърджак кимна и поглади брадата си.

— Хрумвала ми е тази мисъл — рече той. — Тя се отнася за нещо, което, предполагам, напоследък е, дошло при теб.

— Да?

— Тя се казваше… казва се Ейрадис. Тъмнокоса дама с огромна привлекателност. Известно време я познавах добре.

— Аз също — отвърна Смъртта. — Да, тя е тук. И начинът на появата ти, както и самото ти посещение донякъде ми помагат да се досетя за целта ти.

— Искам да я върна обратно — каза Донърджак.

— Желанието ти не е осъществимо.

— Но присъства в легендите, фолклора и религиите. Със сигурност трябва да има някакво основание’, някакъв прецедент.

— Въплъщения на мечти, надежди и копнежи. Това са тези неща. Те нямат основание в действителния свят.

— Тук е Вирту.

— Вирту е също толкова реална, колкото и Верите. И на двете места е еднакво.

— Не мога да повярвам, че няма надежда.

— Вселената не дължи никому щастлив край, Джон д’Арси Донърджак.

— Значи твърдиш, че не си в състояние да върнеш онова, което си взела, така ли?

— Онова, което получих, беше в известна степен повредено и вече не може да функционира както трябва.

— Онова, което е повредено, може да се поправи.

— Аз не съм известна точно с това.

Донърджак махна с ръка наоколо.

— Тук трябва да разполагаш с необходимите средства — под формата на всевъзможни парчета или програми, — за да поправиш всички — каза той.

— Възможно е.

— Върни ми я. Моят „Ад“ ти харесва. Ще ти проектирам нещо друго — което да подхожда на желанията ти.

— Изкушаваш ме, Донърджак.

— Значи се договорихме?

— Ще е нужно много повече.

— Само кажи цената.

— Молиш за нещо много трудно, даже за мен. Молиш ме да обърна ентропичния процес, макар и само на местно равнище, да наруша стандартната процедура и политика.

— Към кого другиго да се обърна?

— Някой велик изобретател би могъл да ти я възпроизведе.

— Но няма да е същата, освен външно. Ще са изчезнали всичките й спомени. Ще е съвсем друг човек.

— И може да не изпитва към теб онова, което е изпитвала преди, така ли?

— Повече се вълнувам за нея, отколкото за себе си.

— О, значи наистина си я обичал.

Донърджак не отговори.

— И възнамеряваш да прекараш живота си с нея?

— Да.

— Във Вирту или във Верите?

Той се засмя.

— Ще прекарам с нея колкото време мога във Вирту. После…

— А, да, пак онзи вечен интерфейс, нали? Но пък дори при онези, които обитават само едно място, винаги има интерфейс — макар и само на кожата. Обикновено действа още по-надълбоко.

— Не съм дошъл, за да разговарям за метафизика.

Смъртта се усмихна още по-широко.

— И тя ще те посещава като плътен холос във Верите.

— Разбира се, бихме, могли да се редуваме и…

— Молиш ме за услуга. Изненадана съм, че не си по-конкретен.

— В какво отношение?

— Да я върна при теб във Верите, а не във Вирту.

— Това не е възможно.

— Щом ще нарушавам един закон на съществуванието, защо да не наруша и друг?

— Но принципите, които управляват това място, няма да го допуснат. Няма начин това „посещение“ да стане постоянно.

— Ами ако има?

— Посветил съм живота си на проучване на този проблем.