Донърджак - Страница 8

Тя изпъшка, навярно за да сподави вика си, и неочаквано се изплю в лицето му. Сейджак се зачуди какво означава това и в същото време стисна главата й с масивната си дясна ръка. Звуците от борба зад него бяха стихнали, разнасяха се само предсмъртни стенания. Той завъртя главата й наляво, стигна до края на нормалната й подвижност и бавно продължи да натиска. Шията й изпращя и тялото й започна да се гърчи. Стисна я още по-силно и продължи да върти главата й. Разнесе се последно изпукване, последвано от кратки конвулсии, и Голямата Бетси се отпусна в ръцете му. Той я остави на земята и се загледа в нея.

После се завъртя и погледна към спътниците си, застанали до другите трупове. Наблюдаваха го. Дали не им бе обещал, да я изнасили? Сейджак отново погледна към нея. Не, не беше, внезапно си спомни той и се почувства по-добре. Вместо това щеше да изяде черния дроб и сърцето й, защото се беше борила както трябва. Потърси мачетето й и го откри.

Усмихна се. Щеше да го изпита на другите. Избра един от проснатите по корем мъже, вдигна оръжието и замахна с него като с тояга. Острието спокойно премина през шията и главата се изтърколи на земята, като остави следа от кръв. Зарадван, той отиде при следващия и направи същото. Когато свърши и с тримата, ги остави облегнати с гръб на дървесни дънери, хванали глави в скута си.

После се върна при Бетси. Внимателно разтвори гръдния й кош с мачетето и когато свърши, покри раната с дрехите й.

Остави я седнала до другите. Но тя не държеше глава в скута си, защото той я взе със себе си, заедно с мачетето.

Дуби — отегчен, импулсивен и самотен — се намираше край киселинен поток в една сумрачна долина на запад от Дълбоките поля, зает с некрофилски действия с останките от руса павианка, когато чу абсолютно непознат му звук. Сепнат, той я изпусна. Долните й крайници потънаха в потока, започнаха да се смаляват и накрая от нея остана само болезнен спомен. Дуби отметна глава и ядосано излая. Смущаващият звук продължаваше да се носи. В него имаше… системност. Не приличаше на прекъсливите писъци, които представляваха вторичен продукт от действието на ентропията.

Той излезе от долината. Като че ли се чуваше от изток. Там ставаше нещо интересно. Звуците не преставаха. Дуби закрачи натам. Покрай него прелетя нещо лъскаво и механично и той го яхна, после скочи в последния момент преди нещото да се разпадне на части. Продължи пеш сред вечния сумрак, осеян със случайни пламъчета и блуждаещи сияния от постоянното разложение, като прескачаше пропасти, изкатерваше хълмове и се спускаше по отсрещните склонове.

— Какво има, Дуби? Накъде си се запътил? — разнесе се мазен глас от дупката, над която минаваше.

Той спря и змията изпълзя навън, дълга и лъскава като кована мед.

— Отивам към източника на този странен звук, Фекда.

— И аз усещам вибрациите му — отвърна тя, като стрелкаше напред-назад сребристия си език. — Значи не знаеш от какво е?

— Само посоката му.

— Тогава и аз ще дойда. Любопитна съм.

— Ами да вървим — съгласи се Дуби и отново закрачи напред.

Вървеше мълчаливо, макар че от време на време зърваше отстрани, а понякога и пред себе си отблясъци от люспите на Фекда. Напредваха бързо и звуците се усилваха — вече можеха да различат гласове и музикални инструменти.

Стигнаха до върха на поредния хълм и спряха. На изток видяха фигура на мъж, който крачеше, заобиколен от някаква светлина. Какъв портал, пътека или следа можеха да са го преобразили след прехвърлянето му тук?

Звуците се носеха от високия тъмнокос мъж или от нещо, което носеше със себе си. Вървеше бавно и решително, което подсказваше, че следва определена посока. Тя го водеше надолу по склона към продълговата долина.

Дуби се колебаеше дали да се приближи и да позволи на мъжа да го види. Вместо това предпочете да го последва и затова го изчака да мине пред него. Фекда явно беше решила да направи същото.

Звуците танцуваха във въздуха по дирите на непознатия и Дуби ги намери за приятно обезпокоителни.

— Има ли дума — попита той змията, — която да описва приятния звук?

И Фекда, която прекарваше времето си в пълзене сред хълмове и долини и в поглъщане на късчета мъдрост преди да се разпаднат, отвърна:

— Музика. Нарича се музика. Това е нещо, което много трудно може да се прояви тук. Навярно тъкмо затова господарката толкова я обича — заради редкостта й. Най-вероятно обаче я обича заради самата нея — сега разбирам, че няма как да не я харесваш.

Двамата следваха мъжа и неговата музика през мрачната долина. Фекда спря само веднъж, за да погълне останките от вчерашната прогноза за времето в Лос Анджелис.

— Хайде да го изпреварим — предложи тя накрая. — Предчувствам, че господарката ще го посрещне в долината на два завоя оттук.

— Чудесно.

Заобиколиха подножията на хълмовете, пресякоха дере, бързо се насочиха към друго, минаха през поредната долина и се изкачиха по склона й. Сега музиката се разнасяше зад тях. В огромната долина отпред забелязаха бавно движение.

Смъртта се издигна върху ниска могила, протегна ръце и описа с тях кръг. От земята полетяха кости, понесоха се към нея в хаос от тракащи форми и започнаха да се подреждат. Скоро на върха на могилата се появи трон с висока облегалка, върху която имаше череп, сияещ в сумрака като древна слонова кост. Когато Смъртта пристъпи напред, излишните кости очертаха пътека, водеща към входа на долината. Тя застана зад трона и разгърна плаща си, за да освободи спектрална форма, която се издигна зад възлестия й гръб.

Отново заобиколи отпред и седна. Първо повдигна дясната си ръка, после и лявата и от двете й страни запламтяха огньове, които хвърлиха дълги сенки. Музиката ставаше все по-силна.