Донърджак - Страница 10

— Животът е плитко място във времето.

— И все пак…

— Да не ме смяташ за генерирана от прог-симулация? За някаква играчка, родена от човешкото въображение? Появих се, когато умря първото живо същество, и няма да ти кажа кога и къде се случи това. Нито човек, нито машина са писали програма за мен.

Помежду им потече лъчиста мъглявина и Донърджак се отдръпна.

— Говориш така, сякаш наистина си Смърт.

Единственият отговор бе неугасващата й усмивка.

— И почти имам чувството, че обсъждаш експеримент, който ще си любопитна да извършиш.

— Даже да беше така, нямаше да ти дам отстъпка за услугите си.

— Тогава? Какво искаш?

— Да, ти ще ми построиш друго пространство. Но има още нещо. Говориш за митове, легенди и приказки. Както знаеш, тяхното съществуване не е безпочвено.

— Да?

— Попаднал си на нещо, което не разбираш. Ако успееш да го довършиш, плати ми цената и ще се върнеш заедно с нея в собствената си земя.

— Дай ми я и ще получиш каквото поискаш.

Смъртта бавно се изправи, пристъпи наляво от трона си и повдигна дясната си ръка. „Орфей“ се обърна наопаки и току-що завършеният пасаж започна отзад-напред. Иззад трона се появи женска фигура.

Дъхът на Донърджак секна.

— Ейрадис! — каза той.

— Тя те усеща на някакво равнище, но все още не може да ти отговори — рече Смъртта и я поведе напред. — Хвани я за ръка и тръгни по пътеката от кости. Пътят ще е дълъг, опасен и труден. Но ако не се отклоняваш поради никаква причина, ще се върнеш във Верите. Може да се опитат да се намесят Висши сили. Не напускай пътеката.

Тя постави ръката на Ейрадис в неговата.

— А сега, каква е цената ти?

— Първородното ви дете, разбира се.

— Искаш нещо абсолютно невъзможно. Първо, не е ясно дали изобщо ще имаме деца. Второ, как ще го доведа тук — физически, in toto.

— Приеми условията ми и аз ще се погрижа за подробностите.

Донърджак впери поглед в бледата фигура на любимата си, в пустите й очи.

— Съгласен съм — каза той.

— Тогава се върни при светлината по пътя от кости.

— Амин — рече Донърджак, завъртя се и поведе Ейрадис. — И сбогом.

— Довиждане — отвърна Смъртта.

2.

Лидия Хазърд беше седемнайсетгодишна и й предстоеше неколкомесечна ваканция преди да постъпи в университета. Имаше по-малка сестра и семейството й бе заможно — трето поколение „Хазърд Иншурънс“. Родителите й Карла и Ейбъл й бяха подарили лятна почивка във Вирту преди животът й да стане труден, с кървави зъби и нокти, иначе казано, да затъне в науките. Беше висока метър шейсет и пет, с тънка талия и едър бюст, с излети ръце и крака. Косата й стигаше до раменете и бе светлоруса. Имаше високи скули, смайващо бели зъби, гладка розова кожа и тъмнозелени очи с едва забележими зелени мазки отгоре. Това бе само във Вирту и струваше много, но родителите й бяха в щедро настроение.

В родния си Бейон, Ню Джърси, Верите, тя беше висока метър седемдесет и пет, малко мършава и недодялана, с ужасна стойка, имаше неопределено кестенява коса, кожата й бе на петна и имаше навика да си гризе ноктите до месото. Благодарение на зъболекарите обаче усмивката й беше пленителна и очите й наистина бяха тъмнозелени. Гласът й бе приятно дрезгав; и имаше висок коефициент на интелигентност.

Отначало пътуваше с приятелката си Гуен, която беше получила за подарък една седмица в тематичните курорти на Вирту — Плаж, Планина, Пустиня, Крайбрежие, Пътешествие по море, Казино и Сафари — и двете бяха опитали по половин ден във всеки от тях, за да видят кой ще им хареса най-много.

Казино им се стори заплашителен, защото човек играеше със собствените си пари (или с парите на родителите си), прехвърляни по електронен път от сметката на казиното или (по-често) обратното. Това не беше препоръчително. Бяха дошли във Вирту, за да се наслаждават на екзотиката, да излъскат маниерите си и да спят в приятна обстановка с красиви партньори в пълна безопасност от забременяване и болести — с тела, съпротивляващи се на микроманипулируемите силови полета във Верите — под звездите и любовниците си на плажовете в Южния Тихи океан, където вълните нежно нашепваха и бризът носеше аромат на цветя. Имаше ли значение дали партньорът е творение на Вирту, или просто друг идеализиран летовник от Верите? Резултатът беше еднакъв и неяснотата правеше преживяването още по-романтично. И двете страни бяха свободни да лъжат или да дразнят другата и разбира се, те се възползваха от случая. Така ставаше по-вълнуващо да се чудиш дали мъжът или жената, която си яхнал, галиш или смучеш, не са още по-забавни от другата страна. И дали всичко не е само сън и такъв човек изобщо не съществува във Верите.

След като едноседмичната почивка на Гуен изтече, Лидия често се разхождаше по плажовете. Това бе едно от любимите й места, когато искаше да остане сама, а тя разбираше, че известно време, не иска да я смущава никой. Затова си поръча самота. Сега плажовете бяха по-диви, каменисти ивици, понякога притежаващи смътно егейска атмосфера. Друг път в тях се разбиваха ледени вълни, който говореха за Северно море. Очароваха я животът и смъртта, които забелязваше в оставащите след вълните локвички. Подводни гори се олюляваха под невидими ветрове, мънички ракообразни се щураха сред камъчетата, проблясваха рибки, миниатюрни червени и сини армии заемаха бойни позиции…

От време на време виждаше червено платно. Но макар че понякога се приближаваше до брега, лодката никога не хвърляше котва, нито пък тя зърваше екипажа й.

Когато плаващите останки, черупките, миризмите и звуците на брега придобиха определено равнище на наситеност, тя се покатери по светлите скали и навлезе навътре в сушата. Там видя скалисти хълмове и по-големи възвишения, покрити с криви дървета. По ливадите цъфтяха розови и жълти цветя, в доловете и пукнатините в скалните склонове до късно през деня се носеше Мъгла, в долината попадна на покрити с пълзящи растения каменни развалини. Привечер стигна до хълм, където сякаш чу музика изпод земята. Тя се зави с наметалото си в заслонена от вятъра падина и реши да прекара нощта там.