Донърджак - Страница 89

Джей с огромно усилие се въздържа да възрази срещу толкова педантичното наблюдение на живота му. Гривната го бе спасила при нападението на господарката на Дълбоките поля срещу замъка. Заявлението, че е в състояние сам да се грижи за себе си, му се стори дребнаво и нещо повече — детинско.

— Рийз, чудех се за онези виртсили, които Църквата на Елиш твърди, че пораждала у последователите си. Като се замислиш, това не ти ли напомни малко за моите способности? И в двата случая нещо пресича интерфейса, въпреки че не би трябвало да може да го прави.

— Вярно е — съгласи се ученият и покани момчето да седне, като потупа камъка до себе си. — Разбира се, между повечето виртсили и онова, което ти си способен да правиш, съществува огромна разлика.

— Ами онези физически проявления от последно време? — възрази Джей. — Това е почти същото.

— Така е — каза Рийз, — ако информацията е точна. Никога не съм виждал такива проявления със собствените си очи. Съществуват фини начини хората да бъдат накарани да повярват, че виждат нещо — особено ако очакванията им са предварително насочени.

— Тук си прав — призна Джей.

— А и все още не сме разбрали как постигаш виртпрехвърлянето. Дали не си наследил способността от майка си? Или се дължи на гривната? Как успя да прехвърлиш Дуби?

Момчето сви рамене, после намигна на Рийз.

— Гривна, ти ли ми позволяваш да се прехвърлям?

— Не ми е разрешено да отговарям на този въпрос.

— Не ти е разрешено — попита Джей, като повдигна китка към лицето си и погледна гривната — или не можеш?

— Не ми е разрешено да отговарям на този въпрос — повтори гласът, но този път думите бяха придружени от едва доловим звук, който можеше да е смях.

— Прекалено много променливи величини — въздъхна момчето. — Добре. Рийз, искам да излизам във Верите. Омръзна ми да съм затворен само в замъка Донърджак.

— Съгласен съм. Някаква конкретна причина?

Джей, който се бе приготвил да спори, трябваше да събере мислите си.

— Чух слухове, че Църквата на Елиш възнамерявала да проведе голям празник в чест на някаква годишнина от основаването си. Щял да започне във Верите с публична демонстрация на виртпроявления, а после да продължи във Вирту със служби само за вярващите.

— И ти искаш да видиш виртпроявленията. Добра идея.

— Аз… Съгласен ли си?

— Вече съм ти го казвал: известно ми е, че не мога да ти попреча да вършиш каквото искаш, ако вече си го решил. Доволен съм, че споделяш намерението си с мен. Така обаче ще се изложиш на значителна опасност.

Джей преглътна. Едва след като Рийз му бе дал разрешението си, осъзнаваше, че е очаквал ученият категорично да се възпротиви. Той се наведе напред, за да се съсредоточи върху думите му.

— Хората във Верите са различни от тези във Вирту, различни по всевъзможни начини, които просто не съм в състояние да ти обясня. Приликите обаче са още по-големи и би трябвало да те насочват. Къде ще се проведе този празник?

— На северноамериканския континент. Струва ми се, че искат да е в някой голям град, за да разполагат с кабини за виртпрехвърляне.

— Тогава предполагам, че ще е в Ню Йорк. Времето по това време на годината е хубаво и Сентръл Парк ще е много подходящо място за такова събиране. Съветвам те да казваш на всеки, който те попита, че си чужденец — може би шотландец. Ще успееш ли да докараш акцента?

— Да, нали постоянно слушам Ангъс и Дънкан.

Рийз погледна гривната.

— Някакви забележки, Джон?

— Макар че идеята за това пътуване не ми допада, ще се доверя на по-добрия ти поглед върху човешката психология. Предлагам да се свържем, с Парацелз в института „Донърджак“, за да уреди билети и документи за момчето. Не искам да оставя никакви следи.

— Благодаря… татко — каза Джей. Предишните му опасения бяха отстъпили мястото си на необяснимо вълнение.

Гривната само въздъхна.

След края на съвещанието Рандал Келси остана да разговаря с Бен Куинан. По стените на заседателната зала все още се виждаха холокарти на Сентръл Парк в Ню Йорк, където щеше да започне празникът — наземните пътища бяха обозначени със синьо, площадките за кацане с лилаво, търговската улица бе в зелено, постоянните кабини за прехвърляне — в червено, временните — в оранжево.

— Мислиш ли, че наистина ще успеем? — попита Келси.

— Нямам основания да вярвам в обратното. Последният проблем беше да убедим кмета, че можем да осигурим безопасно провеждане на празника. Ауд Араф направи всичко, за да успокои опасенията му.

Куинан отиде до бара, наля си чаша и с жест предложи на събеседника си. Келси поклати глава.

— Нищо, благодаря. Ще шофирам.

— Едно от преимуществата да си виртроден, струва ми се, е това, че не се налага да се тревожиш за такива неща — рече Куинан, — но аз отдавна дишам въздуха на Верите.

— Не и в Ню Йорк обаче — подсмихна се Келси. — Въпреки положителните промени през миналия век понякога става адски кофти — особено в горещи дни.

— Все още ми се струва странно, че не можем просто да помолим местния ИИ за идеално време. — Куинан учудено поклати глава. — Цял свят — цяла вселена! — без богове. Ще направим огромна услуга на Верите, когато изпълним божествения план.

— Възможно е — колебливо отвърна Келси. — Бен, някога съмнявал ли си се в онова, което правим?

— Да съм се съмнявал ли? Безпокои ме само бавното ни напредване. Да не си се разколебал, братко Келси?

— Не, но боговете… Никога не съм се запознавал с някой от Върховните, само съм ги виждал отдалече по време на церемониите. Те са ужасно надменни създания. Дали ще разберат деликатността на нашия свят?