Донърджак - Страница 88

— Тройния ли? Струва ми се, че досега не си споменавал това име.

— Гайдаря, Учителя и Онзи, който очаква. Аз и Кордалис видяхме само две от неговите страни. А през последните петнайсетина години от време на време са чували музиката на Гайдаря.

— Само музиката ли?

— Носят се и слухове, че са го виждали, но музиката на Гайдаря е легендарна. Тя носи усещане за древност и традиция, но при внимателен анализ се оказва, че е съвършено нова. Някои я смятат за метафора на връзката му с Учителя.

— Не разбирам, Маркон.

— Ще ти го обясня по-подробно и по-бавно, обич моя. Така че да проумееш страха ми от вида на влак, способен да полага релси през действителностите, и от други поличби. Досега ти говорих със заобикалки… Това са тайните на нашата религия.

Вирджиния се притисна към тялото му.

— Няма да издам или запиша онова, което ми разкриеш, Маркон.

— Такава беше уговорката ни. Какво ще се случи с теб, когато във Вирту отново избухне война?

— Какво ще се случи с мен ли?

— Когато иионите се бият, Вирджиния, действителностите се вълнуват. Твоето малко вирттяло няма да издържи на напрежението. И все пак да върнеш свободния си дух в затвора на тялото си във Верите…

— Тяло, което старее и все повече атрофира… — Вирджиния въздъхна и седна, без да забелязва, че човешката му фигура е изчезнала. — Маркон! Сигурно ли е, че ще има такава война?

Нежно пипалце на пълзяща растение се пресегна и я помилва по бузата.

— Нямам причини да вярвам в противното. Върховните на Меру събират силите си и се обединяват в съюзи. Самият аз досега не приемах предложенията да се присъединя към една или друга от великите сили, но повече не мога да лавирам. За щастие, обитателите на Меру не възприемат времето така, както го усещат хората. Ти отдавна може да си се пренесла в Дълбоките поля преди да се наложи да се страхувам за твоята сигурност.

Вирджиния го разбра, осъзна истинността на думите му. Сакатото й тяло във Верите нямаше да живее вечно. Във Вирту оставаше неизменна, но накрая плътта й повече нямаше да може да поддържа духа й.

— Прости ми слабостта, че споделям това с теб, Вирджиния — рече Маркон с глас, сътворен от ветровете в дърветата. — Но ти си ми по-близка, по-скъпа от всеки друг. Не мога да се преструвам, че всичко е наред.

Вирджиния запремигва, за да сдържи сълзите си. Самата тя дълго бе размишлявала за тленността си. Опасността, за която говореше Маркон, беше нещо ново и ужасно.

— Няма за какво да ти прощавам, любов моя — отвърна Вирджиния и погали по козината огромна страшнокотка, появила се от гъстия листак. — Разкажи ми още. Навярно ще мога да помогна.

Маркон го направи. Тя слушаше и от време на време го прекъсваше с изясняващи въпроси. Накрая страшнокотката замърка. Свикнала с различните начини, по които нейният иион проявяваше задоволството си, Вирджиния се усмихна на слънцето.

5.

За следващия урок по математика с Рийз Джордан Джей Донърджак носеше в ръката си книга. Мизар се появи заедно с него, не точно лудувайки, защото ужасия като това създание със смътно кучешки вид просто не би могла да лудува, но все пак доволно подхвърляйки във въздуха стара кожена обувка. Рийз седеше на скалата край вира и сериозно разговаряше с Калтрис. Genius loci свенливо махна с ръка и изчезна под водата.

— Здрасти, Джей.

— Здрасти, Рийз.

Изглеждаш разтревожен. Да не си наблюдавал пак племето на Сейджак?

— Не. Аз… — Джей протегна книгата, за да покаже корицата й. Беше „Произход и развитие на една популярна религия“ на Артър Идън. — Какво знаеш за елишитите, Рийз?

— Главно каквото съм чел и слушал. Тази книга може би е най-доброто проучване по въпроса. Вече е поостаряла — не разглежда сегашното развитие на Църквата, нито някои от по-внушителните виртсили, проявени през последните няколко години, но проблемите, които разглежда, са солидно обосновани.

— Значи вярваш във виртсилите, така ли?

— Да вярвам ли? Нима е въпрос на вяра, когато нещо е истина?

— Добре. В такъв случай твърдиш, че те наистина съществуват.

— Да. Варират от съвсем случайни явления до телекинеза, левитация и… хм, неколцина от последните виртуози, изглежда, са способни да проявяват второ тяло.

— Четох за това във вестника — намръщено отбеляза Джей. — Виртформата почти винаги напомня на нещо от шумеро-вавилонския пантеон. Предполагам, че е логично, след като религията им използва тези форми, но е…

— Ужасяващо ли?

— Да, струва ми се. Не се предполага, че във Верите могат да се случват такива неща. Най-странното нещо би трябвало да са призраците.

Рийз се подсмихна, но не отговори. Не виждаше нищо лошо в това момчето да си фантазира, че живее в замък, обитаван от призраци.

— Защо се интересуваш от Църквата на Елиш, Джей? Мислех си, че се занимаваш с кабалистична философия и четеш Левит.

— Продължавам да го правя… — Джей замълча и го погледна. — Ти откъде знаеш? Бях много предпазлив!

Той бясно се завъртя към Мизар, сякаш кучето можеше да го е издало, но то престана да ръфа старата обувка само колкото невинно да погледне към своя обвинител с кривите си очи.

— Аз му казах, синко — обади се гривната с гласа на Джон д’Арси Донърджак Старши. — Едва ли си мислиш, че не бих забелязал похожденията ти. Помолих Рийз за съвет, тъй като има опит с отглеждане на деца, а аз не. Той ми съобщи, че до този момент си се държал благоразумно, затова реших да те оставя да продължиш проучванията си.

Джей разрови пръстта с палеца на босия си крак и свъсено погледна гривната. Тя бе обгръщала китката му открай време и понякога той съвсем забравяше за съществуването й. Дори когато възприемаше виртформа като сега, тя се прехвърляше заедно с него, очевидно също толкова част от неговото тяло, колкото и сърцето му. В последно време обаче, когато насочеше очи към нея, кой знае защо, си представяше призрачния кръстоносец и неговата верига.