Донърджак - Страница 85

— Или броят на по-нисшите богове неимоверно е нараснал, господарке, или някой събира войска. Аз бих заложила на втората възможност.

— Аз също. През последните двайсет години цикълът отново започна. Очаквах нещо такова. Има въпроси обаче, отговорите на които не са ми известни, нито пък има вероятност да ги получа, даже любезно да попитам.

Змията се подсмихна.

— Вярно е.

— Трябва ми агент. Смяташ ли, че онзи, когото подготвих, е готов за задачата си?

— Може би, ако му дадеш около година, о, велика Смърт.

Господарката на Дълбоките поля накара образа да изчезне от монитора. После захвърли устройството през рамо и то се разби на земята с почти музикален трясък.

— Тогава трябва да го доведа и без повече да губя време, да започна обучението му.

— От човешка гледна точка, господарке, боговете се движат бавно.

— Разчитам на това, Фекда. Докато те си мислят, че се недосегаеми за мен.

Двете се засмяха, дрезгав звук без никаква мелодичност, който въпреки това изпълни залата, наречена Безутешност.

Когато Дръм остави Линк на ъгъла пред жилищния блок на майка му, минаваше полунощ и валеше. Хлапакът се скри под навеса пред входа и проследи с поглед автомобила, който се издигна и изчезна по улицата.

Вечерта след немския ресторант в известен смисъл го беше разочаровала.

Срещата трябваше да се проведе в дома на някакъв познат, макар че не стана ясно дали е познат на Дръм, или неговият клиент. Двамата вечеряха и потеглиха на североизток.

Скоро навлязоха в район с пътеки вместо улици. Докато се спускаха по склонове и пресичаха полета, Линк се мъчеше да запомни абсолютно всички подробности от пътя, от време на време снимаше някоя характерна особеност с микрокамерата си и се чудеше дали в този мрак ще има някаква полза от високочувствителния й филтър. Забелязал, че детективът периодично поглежда към небето, той последва примера му. Но в този район, изглежда, нямаше месопотамски човекодобичета.

Петнайсетина минути по-късно стигнаха до заобиколено със стена имение. От няколкото поредни хълма преди него можеше да се види, че в и около голяма къща или вила светят отделни лампи. Звездите и лунният полумесец хвърляха отраженията си по малко езеро в дъното на имението. По средата на езерото имаше някаква сграда.

Когато наближиха портата, намалиха скоростта и накрая спряха. Дръм се подаде от прозореца, докосна плочката под интеркома и когато попитаха кой е, съобщи името си.

Отговор не последва, но портата се отвори. Влязоха вътре и завиха през моравата, вместо да се насочат по пътя към къщата. Портата зад тях се затвори.

Минаха сред борови дървета и накрая стигнаха до брега на езерото. Дръм се понесе над водата към светлината, излъчваща се от малката сграда на островчето. Луната се бе издигнала малко по-нависоко и Линк видя, че от острова води дървен мост, който стига до бамбукова горичка край къщата.

Детективът стигна до брега, насочи се към покрит с чакъл участък и паркира там.

— Тук е — каза той и отвори вратата си.

— Вътре ли? — попита Линк.

Дръм кимна и двамата закрачиха натам.

Заобиколиха отзад по тясна пътека, настлана с каменни плочи в участъка си пред вратата. Дръм спря и каза:

— Добър вечер.

— Добра да е — разнесе се отвътре дълбок глас. — Заповядайте, моля.

Дръм влезе и Линк го последва. Едрият мъж, който седеше по турски до ниска маса, се изправи да ги посрещне. В голите дървени стени имаше два малки срещуположни прозореца. През десния грееше луната. Лампата по средата на масата бе с оранжево-розов хартиен абажур. Тя осветяваше отсамната стена, на която висеше свитък с азиатски йероглифи, и хвърляше ъгловати сенки по стилизираната маска на демон върху лицето на мъжа пред тях. Той носеше зелено копринено кимоно с дълги ръкави и лимоненожълти ръкавици. На малък мангал зад него кипеше съд с вода. Мъжът посочи масата, върху която имаше сервиз за чай, и попита:

— Ще изпиете ли с мен по чаша чай?

Дръм си беше събул обувките на прага. Линк, който имаше навика да подражава на хора, очевидно знаещи какво правят, бе направил същото.

— Не очаквах чайна церемония — отбеляза детективът, пристъпи напред и седна срещу домакина. Хлапакът се настани от дясната му страна.

— И с основание — отвърна едрият мъж. — Заех това място за срещата, заварих всичко, както си е, и реших, че не бих се отказал от чаша чай. Моля, заповядайте.

— С удоволствие — каза Дръм.

Линк кимна. Мъжът започна да приготвя чая.

Детективът взе чашата си и я разгледа.

— Много е стара — рече той. — През нея трябва да са минали цели езера хубав чай. Под глазурата е напукана като ренесансова картина. И удобно ляга в дланта.

— Изненадвате ме, господин Дръм — каза домакинът им.

Детективът се усмихна.

— Добре е човек да е непредсказуем. Особено в моята работа.

— Особено ли?

— Особено.

— Не съм сигурен за какво намеквате.

— Просто забележка за непредсказуемостта.

Иззад маската се разнесе тих смях. Червено-зеленото лице на демона се завъртя към Линк.

— Това ли е журналистът, за когото споменахте? Господин Крейн?

Дръм кимна, Линк също.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господине — каза домакинът им, — макар да се боя, че не мога да си позволя по-официално представяне. Става дума за безопасност, при това не за моята.

— В такъв случай как да се обръщам към вас? — попита Линк.

— Зависи какви ще са отношенията помежду ни — отвърна другият. — Засега ще е най-подходящо да ме наричате „Даймон“, тъй като избрах тази маска за ролята си на ваш домакин.