Донърджак - Страница 84

— Хм, сигурно преследваше мен, нали? — рече той.

— Сигурно.

— Това означава, че в онази сграда има някой с виртсила, който някак си ме е видял. — Той прокара пръсти през пясъчнорусата си коса. — Отначало може да не е бил сигурен в коя кола съм.

— Звучи логично.

— Първо покръжи малко, после е решил да провери. Когато ти започна да бягаш, а после и да стреляш, вече се е убедил. И ни нападна сериозно. Чудя се колко ли е тежък и какво щеше да стане, ако се беше стоварил отгоре ни. Имам чувството, че искаше кръв.

— Наистина изглеждаше така.

— Не разбирам обаче какво се случи там. — Линк посочи назад към пътя. — Сигурен съм, че не избухна от само себе си. Вкарал си го в някакъв капан, свързан с човека, с когото разговаря по телефона, нали?

— Правилно — потвърди Дръм.

— Но не виждам как може да си очаквал нещо такова и да си взел мерки.

— Добре — отвърна детективът и набра някакъв номер.

— Не обичам всезнайковците. — Когато няколко секунди по-късно му отговориха, той каза: — Тук е Дръм. Ами сега? И между другото, благодаря.

— Онази среща се отменя — разнесе се отговорът. — Но въпреки това искам да се видим.

— Добре. Къде?

— Помниш ли как да стигнеш до мястото на първата ни среща?

— Да.

— Чакай ме там след два часа.

— Ясно.

Той пресече парка, излезе на тясна улица и бавно продължи по нея.

— Кой е човекът, с когото ще се срещнем? — попита Линк.

— Ще го наричаме „клиентът“.

— Както желае — особено ако тъкмо той е онзи, който ни избави от небесния бик.

Дръм кимна, като продължаваше да шофира бавно.

— Той го е направил, нали? — след малко се обади хлапакът.

— Възможно е.

— Как?

— Ако знаех, щях да го направя сам.

— Явно те е наел да работиш по нещо, свързано с елшите.

— Логично предположение.

— Мислиш ли, че от тази работа може да се получи голям материал?

Дръм сви рамене, после се усмихна и каза:

— Продай ми каквото имаш за продан и ще те закарам у вас.

— Не.

— Клиентът едва ли ще ти даде твоя голям материал.

— Подушвам го отдалече.

— Подушвай каквото щеш. Не съм вечерял и сега имаме малко време. Гладен съм. А ти?

— Мога да хапна нещо.

— Тогава се надявам да обичаш немска кухня, защото наближаваме любимия ми немски ресторант.

Живееше в Дълбоките поля. Седнала на своя Трон от кости в залата, която наричаше Безутешност, тя погледна счупения видеомонитор в костеливата си ръка. После използва силата си, за да повика на екрана образ. Разпокъсан и покрит с електрически снежинки, той се издигна в кухината между назъбените ръбове на строшеното стъкло. Нещо в образа се уголеми — планина, тя го знаеше, защото искаше да види именно планината. Нещо помръдваше, но тя не можеше да определи какво върви, пълзи или се движи по друг начин по планинските склонове. Затова остави образа да изчезне.

— Фекда! — с нисък, безизразен глас извика господарката на Дълбоките поля.

— Господарке? — Като мътен слънчев лъч, падащ от покритите в сенки греди на тавана, меднокожата змия се спусна от мястото, от което наблюдаваше.

— Донеси ми червения кабел.

В Дълбоките поля имаше много червени кабели, хиляди щеше да е безкрайно недостатъчно число за тях, дори може би милиони, но Фекда знаеше, че в този момент господарката на ентропията се интересува само от един. Тя пропълзя в тънката пролука, където се свързваха частите на две еднакво невероятни колони. Като се бореше с ограничеността на пространството, създанието се измъкна през приблизително триъгълна дупка в лакътя на една от многобройните кости, върху които почиваха краката на Смъртта. Червеният кабел, представляващ една от опашките на Мизар, пълзеше като змия след нея.

След като Смъртта не благоволи да се наведе и да го вземе, змията го остави да изпълзи нагоре по трона. Когато кабелът стигна до лявата й ръка, господарката на изгубените го издърпа от очната кухина, от която излизаше. Фекда тутакси отдръпна силата си и кабелът се отпусна, само пластмасова изолация, моновлакна и жица, нищо повече.

— Благодаря ти — каза Смъртта и любезността й изненада змията, която в отговор плъзна навън раздвоения си сребрист език.

Трудно можеше да се каже дали господарката на Дълбоките поля е забелязала това, защото върна вниманието си към счупения монитор. На екрана отново се появи образът — с ясни очертания, но неразличими подробности. Смъртта стисна червения кабел в ръка и той се втвърди, превръщайки се в жезъл, малко по-къс от половин метър. Тя удари с него по останките от екрана, отчупи няколко назъбени парчета стъкло, но противно на всякаква логика, образът стана по-контрастен.

Той представяше изглед от планината Меру, първичната планина в центъра на вселената. Стръмните й склонове мрачно се извисяваха като самата идея за планина и съдържаха в себе си по нещо от очертанията на Фуджи, Матерхорн, Килиманджаро. Снегът на върха й приличаше на нарисуван с детски пастели триъгълник. И нищо чудно, защото тя представляваше всичко това и нещо повече. Някои биха заявили, че другите планини са възприели своята форма и сила от нея, за да вдъхновят у човечеството блянове за божественост, други биха отговорили, че Меру е синтез на всички мечти за планини. Това изобщо не вълнуваше Смъртта.

Тя накара образа да се завърти и разгледа първичната планина от всички страни. В подножието й видя кухина и вътре откри каквото търсеше — мрачна пещера, в която се движеха много тела.

— Това на какво ти прилича, Фекда?

С вълнообразно разлюляване на медните си люспи змията изпълзя нагоре по най-задната част на Трона от кости и се уви около покритата с черна качулка глава на Смъртта, за да застане като короната на Долен Египет върху бялото като кост чело.