Донърджак - Страница 83

— Та защо си Линкълн? — попита детективът, когато се престроиха и продължиха право напред. — Да не се интересуваш от Гражданската война?

Линк поклати глава.

— Прочетох „Автобиографията на Линкълн Стефънс“. Това ме накара да стана журналист. Времената се променят, но добрата история си остава.

— Той не беше ли един от първите репортери, за които са измислили израза „търсачи на кирливи ризи“?

— Да — потвърди Линк. — Но много хора го използват също като теб — така че да звучи подигравателно. Събирачи на клюки и клевети. Търсачите на кирливи ризи като Стефънс и Тарбел са били истински детективи. Публикували са разкритията си за различни злоупотреби — като например в петролната промишленост — и за корумпирани политици. Били са страшно добри в откриването на сблъсъци на интерес, подкупи…

— Ами религии? Някога разкривали ли са съмнителни религии?

— Не, струва ми се — призна Линк, загледан през прозореца към елишитската офиссграда, от която току-що се бе измъкнал.

— Значи идеята е била твоя, така ли?

— Точно така. Хрумна ми, когато прочетох нещо за телевизионните проповедници от края на двайсети век. Помислих си, че и тук може да има нещо любопитно.

— И откри ли го?

— Ако съм го открил, скоро ще се появи на първа страница.

— Това означава ли, че няма да работиш за частен клиент?

— Не зная. Да не би да поставяш на изпитание журналистическата ми етика и принципите ми?

— Струва ми се, Оскар Уайлд беше казал, че най-хубавото на принципите било, че винаги могат да се пожертват заради целесъобразността.

Линк се засмя заедно с него.

— Ако съм открил нещо и ме питаш дали съм съгласен да взема пари, за да не го публикувам, не зная. Както и с всичко останало, трябва да имам твърдите факти преди да съм в състояние да реша. Когато ти казах обаче, че всичко струва пари, нямах предвид укриване на информация. Само си мислех, че бих могъл да я продам. Това не е същото като да обещая никога да не я използвам.

— Съгласен съм с теб. Просто те проверявах.

— Всъщност още не си ме питал дали изобщо имам нещо за продан.

— Е, имаш ли?

— Може и да съм се добрал до нещо интересно, ако разбира се, останем живи — все още загледан през прозореца, отвърна Линк.

— Какво искаш да кажеш?

Хлапакът посочи с палец навън и прибави:

— Материалът обаче ще стане; по-пълен, ако успея да разбера как елшите правят така, че виртсилите да действат във Верите.

Дръм завъртя глава, погледна през прозореца и възкликна:

— Мамка му! — Автомобилът подскочи напред. — Откога е там това нещо?

— Отскоро — отвърна Линк. — Намали скоростта. Не съм сигурен дали знае какво преследва, а така може само да му привлечеш вниманието.

Фигурата в небето имаше форма на крилат бик с брадата човешка глава. Описваше широк кръг, сякаш търсеше нещо долу. След известно време се понесе в тяхната посока.

Дръм бе послушал съвета на Линк, но сега бавно увеличи скоростта. В същото време набра на таблото телефонен номер. Екранът остана мътен, но секунди по-късно му отговори дрезгав мъжки глас.

— Да?

— Дръм.

— Проблем?

— В момента съм на път, но видях опашка в небето.

— От какъв вид?

— Архаичен. Ако вземе да се разбеснее, ще полетят лайна.

— О, божичко! Ако е истински, значи те е гепил някой с виртсила.

— Вече ми дойде наум. Какво да правя?

— С каква кола си?

— Син „Спинър“ двайсет и едно осемнайсет.

— Бавно мини покрай мястото на срещата и ми позвъни три минути по-късно.

— Надявам се да успея.

— И аз.

Дръм хвърли поглед през лявото си рамо към елишитското чудовище. После зави надясно по по-широка магистрала. Изпревари го червен седан. Осемстотин метра и два завоя по-нататък, когато се готвеше да въздъхне облекчено, защото създанието бе изчезнало някъде на юг, детективът зави на поредния ъгъл, видя го да връхлита от изток и незабавно увеличи скоростта. Линк говореше в микрофон, скрит в задния край на молив.

— В нарушение на всички принципи на аеродинамиката — диктуваше хлапето — то се спуска към нас като ангел на възмездието от старозаветния Вавилон.

— Ако не възразяваш — прекъсна го Дръм, като рязко завъртя волана и с писък на жиростабилизатора зави по странична уличка, — малко ме разсейваш.

— Ако ще умираме, искам поне да нахвърлям някои моменти за вестника — възрази Линк, но после сниши глас.

Детективът отвори прозореца, извади от якето си пистолет със странна форма, подаде глава и ръка навън и започна да стреля по невероятния звяр. Оръжието издаваше тихи съскащи звуци. На четвъртия изстрел бикът в небето леко отскочи и рязко зави на равнището на върхарите.

— … и в момента се готви за нова атака — продължи Линк.

— Млъкни! — нареди Дръм.

Фигурата се издигна и направи нов кръг над тях. Следващото кръстовище беше прекалено натоварено, за да ги атакува. Дръм се огледа.

Край улицата надясно пред тях стоеше едър мъж с ниско нахлупена над очите шапка. Беше се облегнал на едно дърво от лявата си страна, а в дясната ръка държеше бастунче.

Детективът намали скоростта за няколко секунди, после отново ускори. Като че ли щеше да успее да пресече кръстовището на зелено…

Над тях избухна слаба експлозия и се разнесе приглушен пукот. През колата проблесна жълто-червена светлина. Автомобилът се олюля на въздушната си възглавница. Дръм профуча през кръстовището.

— … само за да изчезне с необясним взрив от пламъци — издиктува Линк.

Дръм намали скоростта, отби от магистралата и зави през някакъв парк. Хлапакът неспокойно се въртеше.