Донърджак - Страница 82

При влизането си бе заключил вратата на офиса, което му даваше малко време. Той отвори горното чекмедже на кантонерката и видя грижливо подредените и надписани папки: „Разрешителни за строителство (Вирту)“, „Разрешителни за строителство (Верите)“, „Архитектурни планове (Вирту)“, „Предприемачи (Верите)“, „Изпълнители (Вирту)“…

Затвори чекмеджето и издърпа следващото. Нямаше как да знае дали съдържанието на всички папки отговаря на етикетите, разбира се. Нито пък имаше време да проверява. Чу как някой се опитва да отвори и тихо изруга.

Сведения за заплати… Крейн затвори чекмеджето. Истински анахронизъм в тази епоха естествено. И тъкмо затова искаше да го провери. Сега обаче… Той затвори чекмеджето и погледна в следващото. Имаше вероятност онова, което търси, да не е тук. Можеше да е в бюрото. Или в таен сейф в стената.

Някой силно блъсна вратата. Тя изскърца…

В това чекмедже откри досиета на служителите. Етикетът на една от папките гласеше: „Лични“. Той я извади, прегледа я и я пъхна в джоба на якето си. Навярно нямаше да му е от полза. И все пак…

Нов удар по вратата и този път касата изпращя. Крейн прибра още една папка, носеща надпис „Организационни“. Оставаха още две кантонеркй, но нямаше време. По дяволите! Бе очаквал да разполага с часове, за да претърси офиса.

Изключи фенерчето си, пъхна го в другия си джоб и отиде до прозореца. Изскочи навън, спусна се сред шубрака и се измъкна от него, когато чу, че вратата поддава. В момента, в който в стаята светна, Крейн вече тичаше по моравата към високата метална ограда.

Скрил се в храсталаците покрай телената мрежа, той се насочи към участъка, в който няколко дни по-рано грижливо беше изрязал дупка и откъдето бе проникнал в двора. Оградата гледаше към тиха странична уличка. Крейн се запровира натам.

Внезапно зад гърба му изникна тъмна фигура.

— Не мърдай! — разнесе се зад него глас, придружен от тихо изщракване на предпазител и зареждане, познато на всеки участник във виртигри по света, само че този път в действителност.

Линк незабавно вдигна ръце.

— Завърти се!

Той се подчини въпреки гъстите клони на храстите около него.

Преди да успее да се обърне, мъжът го блъсна с тяло. Оградата се намираше извън обсега му и листата, за които се опита да се задържи, се откъснаха. Преди да падне обаче, някой го хвана над десния лакът. Той започна да се дърпа, мъчеше се да се отскубне.

— Спокойно, хлапе — разнесе се висок шепот. — Всичко е наред.

Линк се завъртя към непознатия. На земята помежду им лежеше пазачът. На слабата светлина на уличните лампи Линк успя да види груби черти и гъсти пясъчноруси вежди. Мъжът, който го бе задържал, го пусна и се усмихна.

— Аз съм Дръм — каза непознатият. — Дезмънд Дръм. А ти си Лил Крейн.

— Линкълн Крейн.

— О? Мислех, че си Лил…

— Някога бях. Промених си името.

— Е, Линкълн…

— Казвай ми Линк.

— Добре, Линк. Да се махаме оттук. — Дръм погледна към срязаната част от оградата.

— Ами този тип?

— Ще се оправи. Да вървим.

Линк се завъртя и отново се насочи към телената мрежа. Дръм прескочи проснатия на земята пазач и го последва. След миг се провряха през отвора и излязоха на тротоара.

Дръм посочи с глава надясно и каза:

— Натам.

— Хей, я чакай малко — отвърна Линк. — Къде отиваме?

— При колата ми. На две преки оттук. После ще се измъкнем от този район.

— А след това?

— Искам да разговарям с теб.

— За какво?

— Ами, можем да започнем още по пътя. Но сега да тръгваме преди да са довтасали ченгетата. Някой може да ги е повикал. А може да се появи и друг пазач…

Линк закрачи до него.

— Аз съм частен детектив — започна Дръм.

— Наистина ли? Мислех си, че вършите цялата работа във Вирту, че само ровите из архивите.

— Напоследък повечето от нас наистина го правят — отвърна Дръм. — Но много от по-важните неща са тук, във Верите — на хартия или в нечия глава — и не оставят никакви следи във Вирту. Някой трябва да работи и от тази страна на улицата.

— Зная — усмихна се момчето. — В старомодните кантонерки има адски интересни неща.

Дръм кимна.

— Добрите репортери разбират от тези работи — рече той, — макар че повечето вършат цялата си работа във Вирту, търсят в архивите и я карат на подаяния.

Линк се засмя.

— Туш. Добре. Откъде разбра, че съм репортер?

— Между другото, на колко си години?

— На двайсет и една.

— Хм. Според моята информация си на шестнайсет — при това току-що навършени.

— Каква е тази твоя информация, по дяволите, и откъде си я докопал?

Дръм пресече улицата.

— Известно ми е всичко. Проверих в обществените архиви във Вирту. Евтино и лесно.

— Тогава защо питаш, щом вече знаеш?

— Първо задаваш лесните въпроси и така правиш събеседника си по-словоохотлив.

Линк сви рамене.

— Благодаря ти за помощта, но не съм те молил за нея. Не ти дължа никакви истини.

— Истината е толкова скъпоценна, че предпочиташ да я запазиш за себе си, а?

— Ако с това искаш да кажеш, че истината струва пари, да имаш право.

— Откри ли нещо, което може да се окаже ценно — конкретно за елшите?

— Възможно е. Искаш да го купиш ли?

— Не. Но познавам един, който навярно ще иска. Ако си съгласен, ще те заведа при него. Ето я колата ми. — Той посочи малък син седан „Спинър“, паркиран оттатък улицата. — Това интересува ли те?

— Ще разговарям с него — кимна Линк.

Дръм отвори ключалката като допря дланта си до нея и двамата се качиха. Миг по-късно двигателят заработи и автомобилът с вибриране се издигна над улицата.