Донърджак - Страница 81

И тогава почти случайно попадна на Църквата на Елиш. В продължение на няколко месеца редовно бе посещавал една юдаистка образователна програма. Наслаждаваше се на бавните, задълбочени обсъждания на Тората, на приложението на различните закони и забрани в съвременните условия. (Дали човек извършваше грях спрямо забраната за ядене на свинско, ако месото беше виртуално? Дали човек извършваше убийство, ако убийството бе в границите на виртуален декор, а жертвата — прог, специално създаден с такава цел? Дали човек извършваше прелюбодеяние, ако се съвъкупеше с прог, създаден като виртуален образ на чужда жена?) Рядко се обаждаше, внимателно слушаше и си водеше записки, за да размишлява по тези въпроси по-късно.

Когато един следобед си тръгваше от такова събиране, дочу разговора на двама от присъстващите.

— Къде е днес Рут?

— Не сили чул? Отиде при елшите.

— При елшите ли? Защо?

— Изглежда, всички наши обсъждания за прилагането на древните закони към новите условия са я накарали да реши, че единствената вяра, която днес може да й даде всички отговори, е Църквата на Елиш.

— Защото се твърди, че е основана във Вирту ли?

— Точно така.

— Мисля, че това са само рекламни приказки. Религията на древен Шумер е мъртва от хилядолетия. Защо да се преражда виртуално?

— Не питай мен, а Рут.

Те се засмяха и си тръгнаха, но Джей се заинтригува. Тъй като познаваше повече Вирту, отколкото Верите, идеята за религия, основана в онова, което смяташе за своя родна земя, го привличаше невероятно силно. Може би елишитите имаха отговори за господарката на Дълбоките поля, за интерфейса, за природата на душата на прогите.

Той нетърпеливо отвори менюто и поиска информация за Църквата на Елиш. Откри дълъг списък със служби, кабини за прехвърляне и други подобни данни и видя, че след няколко часа има публична служба.

Добре. Имаше време да се прибере вкъщи, да обядва и да се види с Дак. Сигурно щеше да е забавно.

Елишитската служба започваше във Верите, но Джей беше убеден, че ще е в състояние да се промъкне в тълпата, щом богомолците се прехвърлят във Вирту. Така и направи, облечен в свободна роба като мъжете и жените с разширени очи, излезли от широкия коридор, за да се озоват във външния двор на храм, издигнат на върха на нисък зикурат.

Почувства се горд от лекотата, с която извърши промените в облеклото си. Присъстваше във виртсайта под образа на среден на ръст кестеняв мъж, чийто възширок нос и тънки вежди му придаваше необходимия вид, за да е съвършено анонимен. Що се отнасяше до дрехите, Джей носеше най-голямото приближение на елишитска роба, което успя да проектира след припряно проучване на рекламните им брошури. Сега той мъничко разшири подгъва, направи бродерията по-тъмно сиво-кафява и самоуверено се вмъкна в процесията. Страхуваше се само, че няма да си намери място, тъй като елишитите прехвърляха точно необходимия брой богомолци, но когато никой не вдигна врява, реши, че е в безопасност.

Жрецът, който се спусна от пирамидата, започна службата, облечен в широка роба с пищна митра и нещо, прехвърлено през раменете. Джей бе виждал различни варианти на същата тема достатъчно често, за да не обърне внимание на одеждите. Впечатли го обаче това, че мъжът има ореол — бледосиньо сияние, най-силно около главата и едва забележимо очертание около цялото тяло. Стилно: точно колкото да изглежда докоснат от божественост. Джей го одобри и се зачуди дали жрецът го е разработил сам, или Църквата има стандартен прог — навярно последното.

С половин ухо изслуша призоваването на различни божества, като очакваше нещо необичайно, и остана смътно разочарован, че му поднасят просто разкрасена версия на материала, който слушаше навсякъде другаде — могъщи богове, които (въпреки силата си) копнеят за човешко преклонение. После службата придоби неочакван обрат — той се наведе напред, за да се убеди, че слухът не го лъже — да! Жрецът наистина заявяваше, че боговете идват при тях, присъстват на церемониите и се наслаждават на близостта на своите поклонници.

Джей се помъчи да си спомни дали някоя от познатите му религии е правила подобно нагло твърдение. Най-много се доближаваше вудуисткото обладаване от лоа — всички други се задоволяваха с вариант на християнското „Там, където неколцина се съберат в Мое име, ще бъда и Аз“ или в най-добрия случай с първосвещеник, който твърдеше, че е въплъщение на някакво божество. Това определено изглеждаше различно.

Той се поизправи на пейката. Нямаше търпение да чуе още. Жрецът обясни, че Вирту е не само художествено произведение, а че в действителност представлява колективното подсъзнание на човешката раса и че боговете са оцелели в него. След като хората били открили начин да пресичат интерфейса, боговете (по благоволение на Църквата на Елиш) щели да се смесят с тях.

Последваха разработки на същата тема и мъгляви обещания, накрая всички споделиха хляб, сол и вино. Джей слушаше с известен скептицизъм, но с изключително любопитство. След службата провери кога ще се проведе следващото събиране. Знаеше, че със сигурност ще дойде пак.

Линк Крейн разбра, че е в беда, когато чу стъпки зад вратата. Току-що беше успял да се справи с ключалката на кантонерката. Прозорецът, през който преди около пет минути проникна в офиса, бе останал отворен. След предпазлива проверка Крейн се беше убедил, че не е свързан с алармена инсталация, и системата му се бе сторила доста примитивна. Очевидно това беше само фасада и влизането му трябваше да е задействало нещо по-сложно. Но пък можеше да са го забелязали още навън. Всичко това вече нямаше значение, след като знаеха, че е тук.