Донърджак - Страница 78

К оглавлению

— Добре. Какво да правя?

— Хвани ме за ръка.

Дуби се подчини.

— Ела насам — каза Джей, отвори вратата и бързо пое напред.

Когато стигнаха до Голямата сцена, той се усмихна.

— Готови…

— При цялото ми уважение… — започна Дуби.

Без да пуска ръката му, Джей се качи на Сцената, пресече я и се спусна в кабинета на баща си.

После отиде и докосна бюрото.

— Истинското — съобщи той.

Дуби протегна ръка и тя опря в твърда повърхност.

— Усещам го! — каза създанието.

— Чудесно! Опитай да докоснеш други неща. Но не и пултовете.

— Няма. Можем ли да отидем и другаде освен в тази стая?

— Не виждам защо не. Ела.

Двамата излязоха и се спуснаха по най-близкото стълбище, без да срещнат никого. По пътя Дуби прокарваше ръце по гоблените, мебелите и стените.

— Навсякъде е същото! — отбеляза накрая той.

— И на мен ми се струва така.

— Но не смятам, че ще мога да проникна във фаза.

— Да, едва ли ще можеш.

— Мислиш ли, че можем да излезем навън?

— Не го правя много често, но не виждам защо не.

Джей го поведе към една врата, разположена на южната стена, свали ключа от кукичката му, отключи и двамата излязоха навън. Дуби спря и сдъвка няколко стръка трева.

— Наистина има вкус на трева — рече той. — Може би в крайна сметка няма чак толкова голяма разлика.

— Тук не мога да разперя ръце и да полетя, нито да ходя по повърхността на океана и да дишам под вода.

— Наистина ли е толкова важно?

Джей се насочи към желязната врата на оградата и влезе вътре.

— Какво е това? — попита Дуби.

— Семейното гробище — отвърна момчето. — Това е гробът на мама, а това на татко.

Другият посочи нагоре.

— Джей! Какво става?

Джей вдигна глава. Един от монтираните на стената странни уреди внезапно засия с лилава светлина.

— Не зная какво… — започна той.

— Синко! Бързо се върни в кабинета! — извика устройството. — Не се бави да заключваш вратите! Тичай!

Джей се завъртя и се затича. Дуби го последва. Във въздуха пред тях заплува лъчиста мъглявина.

— Какво става? — попита момчето.

— Нямам представа — отвърна Дуби.

— Какво е онова във въздуха?

— Лъчистата мъглявина — знакът на Смъртта — каза Дуби, когато влязоха в замъка.

Джей усети, че космите му настръхват, и видя, че козината на спътника му се е изправила. Докато тичаха нагоре по стъпалата, сияещите устройства по външните стени започнаха да вият.

— Какво става? — попита Дуби.

— Не зная. Никога не съм виждал такова нещо. Ти поне си наясно какво е лъчистата мъглявина — каза Джей, като търкаше очи.

— Колкото по-голям ставаш, толкова повече научаваш за тези неща, братко Джей — а те са доста тъжни. Обикновено ги виждаш точно преди да умреш, ако живееш във Вирту.

— Днес нямам намерение да умирам — каза Джей и се втурна към кабинета. Чу се нещо като тихо подсмихване.

Във въздуха се разнесе пращене и когато влязоха в кабинета, лъчистата мъглявина изчезна.

— Гривна! — извика той. — Сега какво?

— Черната кутия на масата до бюрото — последва отговорът. — Би трябвало да се е задействал светлинен индикатор. Третото копче отдясно. Завърти го докрай по посока на часовниковата стрелка.

Джей се метна напред и извика:

— Готово!

Иззад стените се разнесе пращене.

— На задния крак на масата има малък импровизиран ключ. Натисни го!

— Добре. За какво е той?

— Резервен генератор.

На екрана на един от главните монитори се появи глава, покрита с тъмна качулка. Бледото лице тънеше в сенки.

— Привет — каза главата.

Джей усети, че Дуби се скрива зад гърба му.

— Много си бърз, момче — продължи фигурата.

Джей се опита да срещне тъмния поглед и не успя.

— Коя си ти? — попита той.

— Стара позната на баща ти — разнесе се отговорът.

— Какво искаш?

— Теб.

— Защо?

— Ти ми беше обещан още преди да се родиш.

— Не мога да повярвам.

— Питай страхливеца, който се крие зад теб.

— Вярно ли е, Дуби?

— Ами… хм… да.

— Откъде знаеш?

— Бях там, когато сключваха сделката.

— Защо са я сключили?

— Можеш да му разкажеш за това някой друг път — прекъсна ги мрачната фигура на екрана. — Така или иначе, ти си мой още от самото си раждане. Но не те взех заедно с баща ти заради красноречивата му молба да те оставя да поживееш. Сега обаче, когато се остави незащитен, сметнах, че до голяма степен съм изпълнила обещанието си — и реших да изпитам реакцията ти. Откъде разбра какво да направиш?

Джей чу, че Дуби прошепва в ухото му:

Не казвай за гривната. — После маймуната прибави на глас: — Казват, че преди години баща му се е бил с теб.

— Кога си чул за това?

— Имам чувството, че не трябва да казвам.

— Бързо се прибирай вкъщи, Дуби. Трябва да обсъдим някои неща.

— Уви, не мога.

— Какво означава това? Защо не можеш?

— Изглежда, съм бил прехвърлен и сега съм създание на Верите. Не мога да дойда при теб. Явно съм изгубил пътя.

— И това май е дело на Донърджак, нали?

— Не зная.

— … извършено от момчето.

Дуби погледна към Джей, който кимна и се усмихна.

— Баща ти не ме победи — каза фигурата; — Завършихме наравно.

— Нима? — попита момчето.

Фигурата просто го погледна, после рече:

— Свалям обсадата. Ще ти дам още няколко години. Имам чувството, че злото вече е сторено. Не мога обаче да проумея с какво толкова ви привлича животът вас от рода Донърджак.

— Коя си ти? — повтори Джей.

— Познаваш ме. Всички ме познават — отвърна тя. — Засега довиждане.

Екранът потъмня. Джей Донърджак усети, че космите му се заглаждат, след като излъчвателите автоматично започнаха да отслабват и накрая се изключиха.