Донърджак - Страница 77

Изглежда обаче съм безсилен да направя каквото и да било.

— Съществува легенда, че баща ти се бил с господарката на ентропията и я накарал да сключи примирие.

— Как?

— Не зная. Единственият, който може да ти каже, също е легендарна фигура и е известен като Пиринчения павиан. Никога не съм го срещал. Чух историята от един стар бухал, който веднъж прекарал деня в локомотива му.

— В локомотива му ли?

— Да. Пиринчения павиан е влак.

— Всичко това е много объркващо. Можеш ли да ми кажеш как да открия този влак?

— Не. Чувал съм, че обикаля където си иска и има най-различни призрачни гари и депа, в които го поправят. Струва ми се, че той трябва да те открие.

— Мисля, че съм загубил научната си възприемчивост — изсумтя Джей.

— Просто ти разказвам слуховете, защото се отнасят за теб. Самият аз съм доста скептичен при тези обстоятелства.

— Разбирам. Някой път пак ще се срещнем. Ако чуеш други истории за баща ми, запомни ги.

— Непременно. Вече ще тръгвам. Благодаря.

Донтът се отдалечи с изненадващо бърза крачка. След малко момчето го чу отново да тръби — див, радостен рев.

Докато лежеше в леглото същата нощ, Джей си спомни, че гривната пази част от спомените на баща му, макар че когато я разпитваше за тях, често не получаваше никакви отговори.

Тъй като не знаеше как да осъществи контакта, той я почука няколко пъти с молив и каза:

— Информация относно Джон д’Арси Донърджак Старши, моля.

— Какво обичаш? — разнесе се гласът.

— Баща ми някога пътувал ли е до Дълбоките поля, за да се срещне с господарката на ентропията?

— Достъпът до тази информация засега ти е забранен — отвърна гривната.

— Съществува ли изобщо такова място?

— Достъп забранен.

— А господарка на ентропията?

— Достъп забранен.

— Влак, наречен Пиринчения павиан?

— Да.

— Той бил ли е в Дълбоките поля?

— Да речем, че е бил.

— Как мога да открия тази машина?

— Достъп забранен.

— Трябва да има някаква много важна причина, за да нямам достъп до тази информация.

— Има.

— Свързан ли съм по някакъв начин с Дълбоките поля?

— Достъп забранен.

— Ако беше възможно да разговаряме за Дълбоките поля, тяхната господарка и моята връзка с тях, щеше ли да си в състояние да ми кажеш нещо за тях или самия мен?

— Хм. Би ли почакал малко да анализирам структурата на това изречение?

— Разбира се.

— Мога да ти кажа, че в Дълбоките поля има огромен мрачен загадъчен дворец.

— Да?

— И че негов архитект е Джон д’Арси Донърджак Старши.

— О! Защо?

— Навярно с това е изплатил някакъв дълг.

— Аз имам ли нещо общо с това?

— Непряко.

— А сега?

— Достъп забранен.

— Мисля, че би могъл да ми дадеш повече информация.

— Достъп забранен.

— Е, писна ми. Лека нощ.

— Лека нощ.

От този ден нататък Джон д’Арси Донърджак Младши чувстваше, че има някаква особена мисия в живота — но не знаеше дали за добро, зло или нещо друго.

3.

Джон д’Арси Донърджак Младши стоеше пред виртуалното огледало, което беше създал в малък подземен канал в околностите на замъка Донърджак във Вирту, също негово дело. Бе се превърнал в красива синеока жена с руса коса до кръста. Вдигнал ръце над главата си, той бавно се въртеше и наблюдаваше анатомичното си съвършенство. Остана доволен, отпусна ръце, усмихна се и направи реверанс на отражението си.

После за миг затвори очи и промени темата. Когато отново ги отвори, първо погледна към ръцете си, сега целите покрити с косми, сетне към отражението си, и видя същество от племето на Сейджак.

Дуби изръкопляска.

— Добра работа! Добра работа! Идеално! Обаче трябва да го правиш, без да си затваряш очите. Междувременно някой може да те нападне.

— Имаш право — съгласи се Джей.

— Опитай нещо абсолютно нечовешко — например мебел, скала или машина.

— Добре. Чакай да помисля малко.

— Няма време! Те разбиват вратата! Давай!

Джей светкавично се превърна в масичка.

— Не е зле, само че повърхността не е равна и имаш пет крака.

— Хопа!

— Неодушевените предмети понякога са много сложни. Нали тъкмо затова се упражняваш. Хората, които притежават изключителни способности, обикновено започват само с няколко, усъвършенстват ги, продължават с нови и така си отработват установен репертоар.

— Има смисъл.

— Да.

— Нещо против да ти задам един личен въпрос? — след като възвърна човешкия си образ, попита Джей.

— Питай.

— Какво правиш, когато не сме заедно?

— Обикалям. Във Вирту има ужасно много неща за гледане.

— Не работиш ли за някого?

— Работя за обогатяването на духа си. Защо питаш?

— Ами… вие с Мизар, Фекда и Алиот винаги се появявате приблизително по едно и също време и се чудя дали е случайно.

— Трябваше по-рано да ми зададеш този въпрос, защото и аз се чудех и разговарях с другите за това. Всички ние обикаляме. Всички имаме общи неща и периодично се срещаме. И всички сме заинтригувани от твоя случай.

— Наистина ли?

— Да. Бих искал да видя замъка Донърджак извън Голямата сцена. Навярно всички копнеем за неща, които са ни недостъпни.

— Ела насам — каза Джей и енергично закрачи по обратния път.

Дуби забърза по петите му.

— Отиваме на Голямата сцена — рече Джей. — Искам да видя дали не мога да те преведа заедно с мен.

— При цялото ми уважение — отбеляза Дуби, — не вярвам, че е възможно. Мисля, че ти просто си някаква аномалия, защото за теб е направено изключение, позволяващо ти да имаш родители от двете страни.

— Възможно е — отвърна Джей. — Но винаги съм искал да проверя. Нека опитаме.