Донърджак - Страница 76

К оглавлению

— Това отнася ли се и за други същества?

— Доколкото зная, да. Защо?

Веднъж видях двама маймуночовеци да се бият, за да определят кой да е вождът.

— Какво си правил сред тях?

— Просто си почивах на едно дърво, когато се появиха.

Рийз се намръщи и каза:

— Защо ми се струва, че има още нещо?

— Защото току-що ме съветваше да избягвам хората.

— Сигурно са били много, нали?

— О, цялото племе.

— Трябваше да разбереш, че това е леговището им.

— Е, може и да съм се досетил. Но тогава още не бяхме водили този разговор. Освен това гривната работи в двете посоки, нали знаеш. Винаги мога да се върна във Верите.

— Даже и пред летящо с пълна скорост превозно средство, ако не внимаваш ли?

— Винаги внимавам.

— Онези маймуночовеци са невероятно по-силни от нас. Чувал съм, че са и доста коварни.

— Така изглеждаше.

— Е, рано или късно трябва да започнеш да се учиш да преценяваш сам. Но запомни всичко онова, което ти казах за гривната и хората.

Джей кимна.

— Ще го запомня.

— Вече съм ужасно стар — каза Рийз — и току-що осъзнах, че си спомням нещо много специално в това да си малък.

— Какво? — попита Джей.

— Каквото и да говориш на децата, те винаги правят каквото си искат.

Момчето го изгледа продължително, после се ухили и каза:

— Имаш добра памет.

Понякога Рийз не се появяваше, приятелите му също не идваха да му правят компания и Джей най-после стигна до момент, в който се осмели и сам навлезе сред дивите земи на Вирту.

Една такава сутрин през следващата пролет, докато се разхождаше между джунглата и саваната, се натъкна на гигантски вид донт — най-големият, който беше виждал.

— Извинявай, че те заговарям — каза Джей, — но ти си най-внушителното създание, което съм срещал.

Донтът също го изгледа внимателно.

— А ти ми се струваш познат — отвърна той и спря. — Как се казваш?

— Джон д’Арси Донърджак Младши — рече момчето.

— Аз съм Трантоу. Има прилика, да, има. Преди години познавах баща ти. Направихме си няколко взаимни услуги.

— Откъде го познаваш?

— Веднъж го срещнах, докато се връщаше от Дълбоките поля. Беше с майка ти.

— Такова място не съществува!

Трантоу изтръби нещо като смях:

— Не е хубаво да се присмиваш на някого, щом не си сигурен.

— Преподавали са ми различни науки.

— Които — както ги разбирам аз — би трябвало да говорят на ум, открит за новото.

Джей сведе очи, подритна пясъка и каза:

— Имаш право. Извинявай.

Донтът отново се засмя.

— Няма значение. Но ти ме наведе на една мисъл.

— Каква?

— Когато се срещнахме с баща ти, бях полудял от болка в резултат от старо увреждане на нервите в основата на един от бивните ми. Когато започне, обикновено не спира, докато не ме побърка. Трудно ми е да си спомня, но са ми казвали, че в такива случаи върша ужасни и противообществени неща.

— Съжалявам.

— Й аз. Защото отдавна вече живея щастливо със стадото си — и ето че пак започва. Опитвам се да се отдалеча колкото мога повече от тях. Оставих семейство и приятели. Аз бях техен закрилник. Не искам да им се нахвърля. Затова рано сутринта се измъкнах, за да съм сам, когато се случи. И сега да срещна тъкмо сина на мъжа, който спря едно от нападенията ми — представяш ли си?

— Баща ми ли?

— Да, и паметта ми е отлична, когато не съм полудял от болка. Той шепнеше за неща, наречени акупресура и шиатсу, докато масажираше раната. Тези термини говорят ли ти нещо?

— Малко — отвърна Джей. — Донякъде зная теорията. Но няма върху кого да я упражнявам.

— Ако ти кажа точно къде постави ръцете си и какво направи, ще се съгласиш ли да опиташ?

— Разбира се.

— Тогава ще легна, за да ти е по-лесно да стигнеш до точките.

— Давай.

Джей се отдръпна, докато огромният донт коленичи и се отпусне на една страна, после промълви:

— Внушително.

— Първо, някакъв масаж около основата на единия от горните бивни, съвсем лекичко. Така започна баща ти.

— Готов съм, Трантоу.

— Добре. Даже да не се получи, няма да забравя, че си опитал. А сега, има едно място между два от пръстите на краката от тази страна…

Десет минути по-късно огромният донт почти се унасяше.

— Още е прекалено рано да се каже — рече той, — но е приятно. Ти ме масажира по-дълго от него. Най-добре вече да си вървиш.

— Предпочитам да остана и да видя дали ще се получи.

— Нали не искаш да бъдеш стъпкан от приятел?

— Не, но мисля, че всичко ще е наред.

— Лудият Джей Донърджак — каза Трантоу. — Ти произхождаш от род на побъркани учени, знаеш ли го?

— Външният вид лъже. Заспивай сега. Аз ще пъдя дребните хищници и ще проклинам едрите. Нямам търпение да се упражнявам в ругаене.

Джей дълго остана при Трантоу и когато огромният донт се събуди, каза:

— Божичко, мисля, че успя.

— Добре е да знаеш, че все още съществува такова нещо като щастлив край.

— Да.

Трантоу бавно се изправи, протегна се и нададе тръбен рев.

— Предполагам, че сега ще се върна обратно — рече донтът. — Радвам се, че срещнах още един Донърджак точно в подходящия момент.

— На твоите услуги — отвърна момчето. — Радвам се, че толкова много различни същества харесват баща ми. Наистина ли си виждал Дълбоките поля?

— Да, но ме бе обзела лудостта и си спомням само откъслечни неща. Струва ми се, че утъпках много широки пътеки из ентропията и вбесих шефката й.

Джей потръпна.

— С ентропията наистина ли е свързан разум?

— Да — и с теб. Ти си първородното им дете, нали?

— Да.

— Всъщност не разбирам връзката между теб и господарката на ентропията, затова няма да се задълбочавам. Но трябва да знаеш, че там има нещо странно.