Донърджак - Страница 75

К оглавлению

— Ти каза „Хайде да проверим“ — рече Сейджак, като го стискаше все по-силно. — Добре. Вече провери.

Последва ясно доловимо изпращяване и главата на Чъмо рязко се наклони надясно.

— Ето, желанието ти е изпълнено — каза Сейджак, изправи се над трупа на Чъмо и изрева: — Кой е вождът?

— Сейджак! — изреваха зяпачите.

— Вождът на вождовете!

— Сейджак! — отново отвърнаха те.

— Не го забравяйте! — извика им той и закуцука към дървото си.

Плъзна поглед нагоре, прецени изкачването и болката в глезена си и избра по-ниските клони. После бавно и с престорено нехайни движения, като поемаше основната си тежест с ръце и рамене, се изкатери и се настани на първия здрав клон, който успя да открие.

Неколцина от клана зареваха одобрително. Той им махна с ръка и се усмихна. Животът беше чудесен.

Джей дълго чака преди да се измъкне. Никога не му се бе случвало да преживее кошмар посред бял ден.

През следващите няколко дни момчето избягваше приятелите си и четеше книги. Искаше му се да може да каже на всички, че е заминал някъде. Вместо това се упражняваше във въздушна акробатика и Калтрис усъвършенстваше стила му на плуване в потока под водопада. Постоянно сънуваше кошмарния двубой за водачеството на Народа и от време на време му се струваше, че чува изпращяването на шията на Чъмо.

Една нощ, когато се събуди от особено жив кошмар, чу стонове и дрънчене на вериги. Тръгна към източника на звука и на третия етаж зърна призрачна фигура.

— Почакай! Моля те! — извика Джей.

Фигурата забави крачка, спря, завъртя се и го погледна.

— Аз… никога не съм те виждал и чувал — каза момчето. — Кой… Какво си ти?

— Просто призрак. Изглежда, дълго време съм спал — отвърна другият. — А ти кой си?

— Джон д’Арси Донърджак Младши. Наричат ме Джей.

— Да, забелязвам приликата. Как е татко ти?

— Мъртъв е от години.

— Така ли? Не съм го виждал тук, от другата страна на живота, така че трябва да е отишъл в някакъв специален рай. Съжалявам, че си го загубил, момче. Беше добър човек.

— Значи си го познавал?

— О, да. Двамата с господаря бяхме нещо като приятели.

— Защо досега никога не сме се срещали — искам да кажа ние с теб? — попита Джей.

— Обикновено ме призовава някакво емоционално раздвижване, млади господарю — отвърна призракът. — Нещо безпокои ли те?

— Онзи ден присъствах на смъртен двубой. Да, това ме безпокои — призна момчето.

— Това е едно от онези неща, които стават въпрос на време и гледна точка — каза призракът. — Толкова често съм виждал насилствена смърт — самият аз съм резултат от такава, — че тя вече не означава за мен същото като някога, без да искам да омаловажавам ужаса от първото ти преживяване на това чувство. Смъртта обаче, трябва да го проумееш, е част от живота. Животът винаги продължава. Фактът, че не го виждаш постоянно, не означава, че не е така. Без смърт всичко ще се обърка. Помъчи се да го запомниш.

— Навярно най-много ме безпокои жестокостта.

— Това е неизбежно. Понякога и тя е част от живота.

— Благодаря, господин призрак. Даже не зная името ти.

— Това като че ли е убягнало и на самия мен. Обаче, изглежда, няма значение.

— Иска ми се да можех да направя нещо за теб.

— Всъщност…

— Да?

— Нека ти покажа къде е шкафът на татко ти с алкохол. Бих искал да ми налееш малко шотландско уиски в онзи пепелник, за да мога да вдишам хранителните му пари. Това се нарича възлияние. Сигурен начин призракът да се почувства нов човек.

— Наистина ли? Възлияние? Покажи ми.

Призракът го отведе при шкафа и Донърджак му наля уиски.

— Странно, че си способен да поемеш нещо физическо, макар и в газообразно състояние.

— Странно, наистина — подсмихна се призракът.

Джей също се усмихна.

— Ти не се смееш често, нали?

— Всъщност не.

— Така изглеждаш много по-добре.

— От тази страна почти нищо не изглежда смешно.

— Понякога си сваляй веригите.

— Опитвал съм се. Винаги се връщат.

— Пийни още едно, този път без веригите.

— Понякога хората запяват, когато пият. Бях забравил.

— Свали си веригите, аз ще пийна малко и ще се опитаме да попеем заедно.

По-късно сензорите на Дак регистрираха странен дует:

— … Ти тръгни по горния път, аз ще тръгна по долния…

Рийз, гривната и неговите приятели положиха всички усилия, за да убедят Джей Донърджак да не посещава човешките анклави във Вирту, както и особено опасните места.

— Когато пораснеш и можеш да приемаш други самоличности без никакви трудности, ще помислим по въпроса — каза Рийз, — но из Вирту бродят наистина странни създания. А онова, което баща ти е вградил в гривната, струва цяло състояние. Хората са готови на убийство, за да притежават способност за директно прехвърляне. Трябва да я пазиш в тайна. Не разказвай на никого за нея. И не позволявай никой друг да те вижда, че се прехвърляш. Междувременно се упражнявай да приемаш различни самоличности.

Джей потръпна и отново си представи боя между Сейджак и Чъмо.

— Наистина ли смяташ, че някои неща си струват да убиеш или да умреш за тях? — попита той.

— Няма значение какво смятаме ние с теб — отвърна Рийз. — Мнозина вярват в това. Нито в един от двата свята не можеш да отидеш надалеч, без да се блъскаш с някаква форма на насилие, истинска или метафорична.

— Защо?

— Насилието е присъщо на човека.

— Защо?

— Защото сме съставени както от рационални, така и от ирационални части. Повече не ме питай защо. Просто продължавай да четеш и си отваряй очите на четири, когато срещаш други хора.