Донърджак - Страница 73

Калтрис, която ги слушаше, едва подала глава над водата, цялата заобиколена от плаващи зелени коси като миниатюрно Саргасово море, се засмя — приятен звук, напомнящ на плискащи вълни. Малкият Донърджак сбърчи вежди в знак на съгласие и кимна на Рийз да продължи.

— Тъй като носиш името на баща си, ти си Младши. Получава се „Джон Младши“, което е малко дългичко. Може да се съкрати на „Джей Джей“ например.

Рийз Джордан погледна сериозното лице на седналото до него момче. Макар и босо, потопило крака във водата на вира, то приличаше на „Джей Джей“ също толкова, колкото и на „Джони“.

— Но най-добре е просто „Джей“. Това е име с огромни възможности. Много е близко до истинското ти. Какво ще кажеш?

— Харесва ми — отвърна Джон д’Арси Донърджак Младши.

— Чудесно — рече Рийз Джордан и с нужната церемониалност загреба шепа вода от вира на Калтрис, за да кръсти момчето.

Приклекнало на брега, кучето Мизар, което не си спомняше нито своето създаване, нито наименуването си, одобрително удари с опашка по земята. То не знаеше, че същата тази опашка някога е имала и друга част, дебела и тъмночервена. Нито пък искаше да научи за предишното си съществувание. Единствен от онези, които идваха от царството на Смъртта, за да наглеждат и да си играят с момчето, Мизар нямаше представа за първата си господарка и поради тази причина това не го интересуваше.

— Джей — със странно удоволствие каза детето. — Джей. После го изпълниха прекалено сложни и объркващи за него чувства. То се хвърли във вира, оплиска Рийз от главата до петите и за малко да успее да хване Калтрис за зелената й коса от водорасли.

А в дните, в които Рийз не беше свободен, Джей Донърджак се прехвърляше заедно с Фекда, Мизар, Дуби или Алиот, за да проучва многопластовия свят на Вирту. Разрушени или изоставени градове, пусти заседателни зали, спортни салони, бордеи — те безпогрешно откриваха пътя към неща, които никой не използваше. А също към джунгли, планини и брегове. Към Ешерови пейзажи, пустини и морета.

— Не трябва да забравяш — предупреди го един ден Рийз — стояха на самотен плаж, — че за теб и двата свята са действителни. Щом си проникнал във Вирту, можеш да загинеш във виртуална лавина. Когато се върнеш във Верите, можеш да си строшиш врата при падане по стълби.

— Между другото, какво означава „Вирту“? — попита Джей.

— Терминът произхожда от осемнайсети век и тогава се е използвал за произведение на изкуството. В края на краищата, това е най-великото произведение на изкуството, създавано от човешката раса.

— Щом казваш, сигурно е така. А Верите е нашата първоначална действителност.

— Точно така.

— И във Вирту физиката и химията — всички закони на движението и термодинамиката — всъщност не действат по същия начин, като във Верите, а го имитират…

— Правилно.

— … защото трябва да има достатъчно прилики и разлики, които да правят мястото полезно.

— Отлично. Особено защото се използва колкото за развлечение, толкова и за работа.

— Какъв е големият проблем, върху който работиш? Тази обединена теория?

— Когато Вирту се създала след случайната верижна реакция на Банса, довела до срив на част от полето, законите й не ни бяха известни. Трябваше да ги изучим и в процеса установихме някои наши правила. Принципите във Вирту бяха стабилни, макар че имаше нужда от програмиране и създаване на нови видове. Онова, което никога не успяхме да установим, беше дали физическите закони са локални и понякога се нарушават, дали няма особени случаи на по-общи закони — и дали в крайна сметка изобщо съществуват общи закони, или всичко е целесъобразност и конкуренция, носещи се по повърхността на море от хаос.

— Има ли някакво значение — попита момчето, — щом резултатите са едни и същи?

Рийз се засмя.

— Говориш почти като баща си, когато изпаднеше в едно от своите по-прагматични настроения. Естествено, че има значение. Всичко има значение — не мога да кажа защо, но винаги ще вярвам, че е така. Предполагам, че това е разликата между теоретика и инженера. Ние се интересуваме от началото и края, и от това кога една граница наистина е такава. Някой би могъл да каже, че ще е по-полезно да научим повече начини да използваме тази информация в практиката, защото тя е източник на теориите и те биха намерили доказателства в нея. И това е вярно. Аз обаче предпочитам Първия подход, докато баща ти клонеше към втория.

— Но и двамата сте възприемали това място като Вирту, като произведение на изкуството?

— Да.

— Радвам се, че нещата не са толкова прости, и в живота, и в теориите — каза Джей, отлепи от ходилото си екзотична мидена черупка с цвят на праскова и я хвърли във водата.

— Това е като радостта от попълването на сложна кръстословица — отвърна Рийз.

— Какво е кръстословица?

— О, божичко! Пак забравихме за твоето образование. Следващия път ще ти донеса няколко. Мисля, че ще ти харесат.

„Произход и развитие на една популярна религия“ на Артър Идън предизвика невероятна сензация. Идън имаше блестящ стил и в същото време неговите твърдения бяха здраво свързани с академичните традиции на антропологичните проучвания и изящно документирани.

Той подхождаше към разглеждания проблем изключително етично. Както си беше обещал в началото на проекта, Идън не разкриваше никакви ритуали, не издаваше никакви тайни и не нарушаваше обетите си.

Но затова пък доказваше, че Църквата на Елиш е активно еволюираща религия, въпреки твърденията й, че се основава на древни истини. Той съобщаваше, че е бил член на Църквата под името Иманюъл Дейвис и че през това време е разработвал всичко — от ритуални одежди до молитвени служби. Неговият анализ на пищния интериор на частните сгради и кабинети, на начина на живот на висшите представители на йерархията загатваше без да го заявява направо, — че събираните дарения невинаги се използват за възвеличаване на божествата.