Донърджак - Страница 72

— По принцип, ако те кара да се смееш, значи е смешно — отвърна Рийз и го хвана за рамото. — И ти става приятно.

— А ако не разбереш някоя шега, кажи ни и ние ще ти я обясним — прибави гривната.

Те завиха и ученият каза:

— Това там е Сцената, нали?

— Да, тя е.

— Искам пак да си поговорим с вас двамата.

— Ще наредя на Дак да приема обажданията ти — отвърна гривната, — и както казах, винаги ще си добре дошъл в замъка. Виждам, че си здрав, нали?

— Сега съм по-добре от преди.

— Чудесно. Пак ще поприказваме. Благодаря, че доведе сина ми.

Те се разделиха и малкият Донърджак излезе на Сцената.

— Сега пак ще се изключа — каза гривната. — Иди да се нахраниш.

Мизар издаде нещо средно между ръмжене и вой на развален двигател, сви се на кълбо по средата на Сцената и затвори очи. Джон Младши тръгна да търси робота и извика:

— Върнах се, Дак.

През следващите няколко месеца малкият Донърджак успя да накара гривната да го научи как да открива пътя си до замъка през няколко фазоизмествания. По някое време през тази година той усвои номера да се промъква и да докосва нещата във Вирту. Гривната не казваше нищо по въпроса и Рийз не знаеше какво да мисли.

— Това не е възможно дори на теория — отбеляза ученият. — Баща ти наистина е правил много странни неща с пространството и времето във Вирту, но даже той не беше способен да извършва такива случайни прехвърляния. Боя се, че ще се наложи да преразгледам някои от теориите си.

— Ще ми разкажеш ли за тези теории?

— Когато пораснеш и напреднеш в математиката.

— Ще кажеш ли на Дак да започне да ме учи по-отрано?

— Естествено.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Да. Питай.

— Имал ли си някога деца?

Рийз помълча малко по-дълго от обикновено, после каза:

— Да. — Отново спря за миг, после продължи: — Ужасно е да надживееш децата си. Имах двама сина и дъщеря. И тримата са мъртви. Двама внуци. И те. Една правнучка, Мегън. В университета е, следва математика и физика. Тя ми е голяма утеха. Идва да ме вижда и много се обичаме. Но ми липсват всички други.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Трябва да съм благодарен за онова, което имам сега и което съм имал някога, нали? Но ми липсват усмивките и смехът на някое момченце и… О, по дяволите! Живял съм прекалено дълго, нали разбираш, и съм направил много неща. Би трябвало да съм по-щастлив от повечето хора. И навярно съм. Както и да е, защо питаш?

— Просто начинът, по който се отнесе към мен, ме накара да си помисля, че може да имаш свои деца. Това е всичко.

Рийз успя да попречи на образа си във Вирту да се изчерви, протегна ръка и разроши косата на Донърджак.

— Хайде да си поговорим за числови редове.

— Добре.

Отначало ученият често го посещаваше и малкият Донърджак се промъкваше във Вирту при него. Рийз го наблюдаваше и клатеше глава.

Именно Рийз Джордан започна да нарича момчето Джей.

— С „Джон“ просто няма да се получи — поне за мен. Това е името на баща ти и само ще обърква бедния старец.

Той се засмя и малкият Донърджак се присъедини към него. Макар детето да знаеше, че Рийз Джордан е много, много стар човек — далеч по-стар, отколкото щеше да е баща му, ако беше жив, много, много по-стар от другите обитатели на неговия старчески дом във Верите — когато започна да обучава сина на приятеля си във Вирту, Рийз винаги се явяваше във виртобраза на трийсетинагодишен мъж.

Това обучение бе породило известна загриженост, когато Калтрис забеляза странната особеност на момчето, позволяваща му да пресича интерфейса, без да прибягва до обичайните механични и електронни устройства. Genius loci анализира ситуацията и заключи, че след като Донърджак някак си прехвърля цялото си тяло през интерфейса, ускореният времеви поток преждевременно ще го състари. От уважение към желанието на Рийз колкото може по-рационално да използва останалите си години, детето посещаваше наставника си в обиталището на Калтрис във виртобраз. Скоро придоби познания, далеч надхвърлящи обичайното за възрастта му.

Двамата представляваха странна гледка: старецът с вид на много по-млад мъж и момчето с познанията — ако не мъдростта — на много по-възрастен човек. Приятелството им обаче беше истинско и дълбоко. В себе си малкият Донърджак започна да възприема Рийз Джордан като бащата, когото никога не бе имал. Ученият на свой ред заобича момчето и заради самото него, и от почит към паметта на баща му.

Времето минаваше. Рийз постепенно осъзна, че макар отлично да беше познавал Джон д’Арси Донърджак, никога не бе изпитвал към него нещо повече от професионално уважение и обикновени приятелски чувства. Въпреки странната си сериозност, синът му притежаваше неговия донякъде аналитичен начин на възприемане на шегите и характерното му виждане за човешките отношения. И все пак беше съвсем различен от баща си.

— Не, с „Джон“ няма да се получи — прости ми, синко — каза Рийз. — Струва ми се, че предпочитам да те наричам по друг начин. Разбира се, ако нямаш нищо против.

— Ни най-малко, Рийз — отвърна малкият Донърджак и заинтригувано го погледна. Съзнаваше тържествеността на момента, сякаш навършваше пълнолетие, и смътно усещаше, че с новото име ще се превърне в друг човек. — Как би искал да ме наричаш?

— Ами, бихме могли да използваме „Д’Арси“, но ми се струва прекалено претенциозно. Наистина, то като че ли обвързва цялото, но не… не само по себе си.

— Добре.

— „Джон“ има много умалителни — продължи старецът. — Например „Джони“ и „Джак“. Не ми приличаш на „Джони“, а „Джак Донърджак“ звучи като детска песничка.