Донърджак - Страница 71

К оглавлению

— Не… зная.

— Къде живееш, дете?

— В замъка Донърджак.

— Кога трябва да се връщаш?

— Не зная. Сигурно обаче съм закъснял. Благодаря, че ми напомни.

Момчето излезе навън, отърси се и застана на слънце.

— Благодаря за плуването.

— Идвай когато поискаш, Джон Донърджак. Сигурен ли си, че можеш да намериш обратния път?

Малкият Донърджак погледна Мизар и попита:

— Можеш ли да подушиш следата?

Животното наведе глава, после каза:

— Още… е тук.

— Добре. Тогава да вървим. Хайде.

— Ела пак — каза genius loci.

— Непременно. Благодаря ти.

Двамата бързаха през гората. След известно време Мизар забави ход.

— Какво има? — попита малкият Донърджак.

— Миризмата… отслабва. Не съм сигурен… какво става.

— Това място наистина изглежда малко странно.

Мизар се огледа.

— Имаш… право. Това не е… пътят, по който… дойдохме — рече той. — Аха.

— Какво?

— Машината на баща ти… постоянно… променя местностите. Трябва да… сме някъде другаде.

— Разбира се. Какво ще правим?

— Не зная. Струва ми се… че някога… можех да откривам пътищата. Но не си… спомням как. Ако имам време… ще го открия.

— Дак ще се разтревожи. Ха, сетих се! Можеш ли да намериш пътя до водопада?

— Хайде, да побързаме.

Той се затича. Донърджак го последва.

— Genius loci! Genius loci! — извика момчето. — Може ли пак да поговорим?

Сред недалечния листак изникна зелена глава.

— Да, дете? — попита тя.

— Машината на татко се е фазоизместила. Можеш ли да се свържеш с онзи негов приятел — доктор Джордан — и да го попиташ дали е в състояние да ни помогне да открием обратния път?

— Разбира се. Вече… А, ето го.

Пред тях се появи миниатюрно холоизображение на учения.

— Да, Калтрис — каза той. — Кои са тези?

— Синът на твоя приятел Донърджак и неговото куче Мизар. Изгубили са се. Можеш ли да им покажеш обратния път до замъка Донърджак?

— Лесно ще го открия. Изчакайте мъничко. Как се казваш, момче?

— Джон д’Арси Донърджак Младши.

— Забелязвам приликата.

Фигурата на Рийз придоби нормална големина и плътност.

— Спомням си фазовите периоди, които баща ти инсталира — започна той.

— Да. Предполагам, че откакто тръгнахме, може би са минали три.

— Точно това исках да зная. Колко време останахте тук при Калтрис?

— Около час. Разговаряхме. После поплувах.

— Много добре — ще проверя. Може да не сте били тук толкова дълго, колкото ви се струва. Времето тук тече странно. Благодаря ти, че ме повика, Калтрис.

— За мен беше удоволствие, Рийз. Не се бави много.

— Няма. — Ученият се обърна към момчето и кучето. — Откъде дойдохте?

— Оттам — посочи Мизар и ставите му изскърцаха.

— Елате с мен. Ще ви заведа до замъка.

Детето и кучето последваха високата стройна фигура през гората.

— Не знаех, че Донърджак има син — каза след известно време Джордан.

— Има. Аз съм.

— Как е той напоследък?

— Починал е, когато съм бил съвсем малък.

Рийз замълча. Раменете му като че ли се прегърбиха, но той не забави крачка.

— Работех с него по един проект, после изведнъж престана да отговаря на обажданията ми. Разтревожих се… Защо не е наредил да ми съобщят?

— Мисля, че не е искал никой да знае — отвърна момчето.

— Защо?

— Не зная. Никога не съм се замислял за това. Винаги си е било така.

— Телефонната централа на замъка съобщава, че постоянно пътувал.

— Сигурно е искал всички да мислят така.

— Тогава кой се грижи за теб? Всъщност не зная нищо за майка ти.

— И тя е мъртва. Погребани са един до друг в семейното гробище. За мен се грижат роботи — Дак, Войт и Куки. И приятелите ми като Мизар.

— Звучи ужасно. Джон обаче трябва да е имал основателни причини да уреди нещата по този начин. Но оттогава е минало време. Най-вероятно властите…

От гривната внезапно се разнесе тих глас:

— Нямах намерение да активирам тази функция, докато Джон не стане пълнолетен, освен в извънредна ситуация — каквато настъпи сега. Моля те да не уведомяваш властите за този странен начин на живот, стари приятелю. Това ще изложи сина ми на опасност. Довери ми се. Ще уредя да те приемат като желан гост в замъка Донърджак винаги, щом пожелаеш. Но не се опитвай да извеждаш сина ми от границите му.

— Джон!

Малкият Донърджак само зяпна гривната си. Очите му бяха разширени, но очевидно не изпитваше страх.

— Джон!

— Не от плът, Рийз, но зная, че изразявам волята на Джон д’Арси Донърджак — бащата на това момче. Ако го изведеш във Верите, има голяма вероятност да го изложиш на огромна опасност.

— Но сега той е във Вирту…

— С това няма проблем. Той се разхожда така още от съвсем мъничък и не му се е случило нищо.

— Ще се доверя на преценката ти, Джон. Може ли да продължим този разговор, щом и без това съм тук?

— Разбира се, стига да не се опитваш да свалиш гривната от китката на момчето.

— Даже мъртъв успяваш да ме заинтригуваш. Ще направя както казваш.

— Наистина ли си в гривната ми, татко? — най-после попита детето.

— Не — разнесе се гласът на Донърджак Старши. — Но самоличността ми обгръща ИИ, който знае също колкото мен.

— Не разбирам. Ти ли си, или не?

— Самият аз не съм сигурен, че разбирам. Чувствам се като себе си, но пък създадох устройството точно с тази цел. Да речем, че съм много интелигентно компютърно създание. Така ще се чувствам много по-добре и ще избегнем метафизиката.

— Какво е метафизика?

— Нещо, което искам да избегна.

Момчето се засмя. Два мъжки гласа се присъединиха към него.

— Не зная много за това кое е смешно и кое не — оплака се Джон Младши.