Донърджак - Страница 70

— Надявам се.

Артър Идън напусна кабинета на Келси, като усещаше критичния му поглед в гърба си. В асансьора изигра с ръце сложна молитвена мудра, която Църквата бе възприела от будизма. После се върна в кабинета си, поработи с компютрите и напусна сградата. В случай, че някой го следеше, Идън отиде в една от църковните кабини за прехвърляне и откри уединен виртпараклис, в който да се помоли — и да подреди мислите си.

Остана там няколко часа. На излизане спомена на прислужника, че отива да вечеря. След като се нахрани в любимия си афганистански ресторант, Идън се върна в дома на Дейвис и постави няколко запалителни устройства, за да изглежда, че в апартамента е избухнал пожар от повреда в електрическата инсталация. (Когато пристигнеха, следователите от пожарната служба щяха да открият, че инсталацията не е била достатъчно мощна, за да поддържа компютърното оборудване и другия електронен хардуер.) Ако всичко минеше както трябва, Църквата щеше да го помисли за загинал.

После излезе през сервизния изход и се спусна в метрото. Ползата от самоличността на Дейвис се беше изчерпала, защото измамата му нямаше да издържи на по-тесен контакт със създанията, на които служеше Църквата. Макар че все още не бе сигурен в тяхната божественост, годините, прекарани при елишитите, го бяха убедили в тяхното могъщество и възможности.

Сега отново щеше да се превърне в Артър Идън и да работи по изграждането на трета самоличност, под която да живее след издаването на книгата. Щеше да я публикува под истинското си име, но вече знаеше, че след това никога няма да е в състояние да го използва, защото публикуването й щеше да му донесе смъртна присъда.

Изминаха няколко години. Джон д’Арси Донърджак Младши растеше здрав като камък. Дак го научи да чете и пише. Даде му и основни познания по математика. И всичко това преди да го допусне до компютрите. Искаше синът на Джон д’Арси Донърджак да притежава понякога забравяните основи на науките. Въпреки че не му бяха нареждали да го прави, той беше забелязал, че Донърджак Старши знае тези неща, а роботът го смяташе за велик човек. И се надяваше, че някой ден Донърджак Младши също ще стане велик. Дак се опитваше да повтори онова, което му бе известно за началното образование на баща му. Така че момчето учеше немски, френски, японски, картография и калиграфия, също както някога самият Донърджак.

В замъка Донърджак нямаше други деца. Понякога момчето зърваше през прозорците или от балкона Дънкан и Ангъс, но Дак успяваше да го държи далеч от тях, защото се стремеше да закриля дори самата идея за съществуването му. Единствените същества, които срещаше, освен домашните роботи, бяха обитателите на Вирту, и хора, и други.

Един ден двамата с Мизар отидоха много надалеч — толкова, че преди да успеят да се върнат, Сцената премина през една-две фази. Стигнаха до скалиста долчинка, през която течеше поток. После видяха блестящ клокочещ водопад. Обут в кафяви къси панталонки, малкият Донърджак седна на една от скалите до водата и започна да хвърля камъчета във вира. Внезапно от водопада избликна водниста хуманоидна фигура и го погледна. Момчето скочи и отстъпи назад. Мизар го скри с тялото си, отвори уста и показа острите си зъби.

— Здравей, дете — каза зеленокосата фигура, излезе на брега и придоби смътно женски очертания. — Кажи на своя пазител, че няма да ти причиня зло.

Джон постави ръка върху шията на Мизар и го погали.

— Всичко е наред — успокои го той. — Недей да я хапеш. Казвам се Джон Донърджак. А вие коя сте, госпожо?

— Имаш ли нещо общо с Джон д’Арси Донърджак, учения? — попита тя, като извади от косите си няколко охлювчета и ги пусна в потока.

— Той ми беше баща.

— „Беше“ ли? Защо казваш „беше“?

— Защото е мъртъв. Случило се е, когато съм бил бебе.

— О, божичко! Ще ми липсва. Двамата с Рийз Джордан често идваха в моята долина заради успокоителната й прелест и разговаряха за математика — двама велики мъже.

— Познавали сте баща ми?

— Да, но той не ме познаваше. Задоволявах се да слушам разговорите им и да поддържам средата максимално приятна за тях.

— Коя сте вие, госпожо?

— Аз съм genius loci на това място. В училище трябва да са ви обяснили, че сме изкуствени интелекти. Аз съм онази, която поддържа този район. Хората обикновено ме нервират. Но в няколкото случая, в които съм имала тази възможност, открих, че отлично се разбирам с вас, малчуганите. Ето защо се радвам, че наминаваш насам. Ако искаш, можеш да поплуваш в потока. Ще го направя по-топъл или по-студен, както ти харесва.

Момчето се усмихна и каза:

— Добре.

После се втурна напред и нагази във водата.

Genius loci се завъртя към Мизар.

— Ти не си обикновено създание — каза тя. — Донърджак ли те създаде?

— Не. Мисля, че не — отвърна кучето. — Но… не… си спомням… как… съм се появил. Имаше ужасен… проблясък… и започнах… да падам. Скитах се… много време. Не зная… откъде съм. Но момчето е мило… към мен… и аз си играя… с него. По-добре е… да имаш приятел… отколкото да се скиташ.

— Радвам се, че двамата сте щастливи.

— Понякога… долита да си поговорим… една черна пеперуда. Чувствам… че би трябвало да я познавам. Но тя не иска… да приказва за такива… неща. Иначе… се държи приятелски.

— Как се казва?

— Алиот.

— О, божичко!

— Познаваш… ли я?

— Всъщност не. За миг ми се стори, че си казал друго име.

— Черните пеперуди… не се срещат… толкова често.

— Така е. — Genius loci се завъртя и погледна към плуващото момче. — Трябва ли да се връщате в определен час?