Донърджак - Страница 69

— Онези за поклонниците на Инана ли? Благодаря. Самият аз останах много доволен от резултата.

Двамата минаха по къс коридор и спряха пред асансьорна врата от кована мед с релефно изображение на момент от мита за сътворението. Келси натисна бутона, дискретно монтиран в окото на един от демоните.

— Припомни ми откога си при нас, Дейвис.

— За постоянно ли? От около две години. Преди това една година бях консултант. А отначало също година бях обикновен член на Църквата. Общо, струва ми се, четири години.

Асансьорът пристигна и вратата се отвори. Вътре бяха изобразени няколко от висшите божества, всяко с характерните си атрибути. Творбата беше оригинална, дело на известен творец, и бе защитена под бронирано стъкло. Църквата се стремеше да демонстрира влиянието си дори в тривиалните си проявления, но това не означаваше, че не е предпазлива.

— Четири години? Само толкова? Доволен ли си от напредването си?

Пристигнаха и Келси му даде знак да излезе пръв в коридора. Идън любопитно се огледа. Никога преди не го бяха канили на този етаж. Когато вдигна очи, видя, че таванът представлява стъклен купол, разкриващ синьо небе. Той се намръщи. Небостъргачът завършваше с остра пирамида. Възможно ли бе това? Келси забеляза изражението му и се подсмихна.

— Никога не преставаш да анализираш, а, Дейвис! Това е илюзия. Стъкленият таван си е там, но „небето“ е прожектирано. Добра работа — може да показва истинското небе навън, както е сега, или в лошо време нещо по-приятно. Ела да пийнем по чашка в кабинета ми. Още не си отговорил на въпроса ми.

Идън го последва в просторна, добре осветена стая, обзаведена с малко, но изненадващо удобни мебели. Келси му даде знак да седне, попита го какво предпочита и го обслужи от бара. После се отпусна на стола срещу него, изпружи крака върху ниската маса помежду им, отпи глътка бира от халбата си и усмихнато въздъхна.

— Е, Дейвис, доволен ли си от напредването си?

Вълшебният въпрос. Ако отговориш отрицателно, ще излезеш прекалено амбициозен. В противен случай ще те помислят за недостатъчно мотивиран. Идън опита лекото си оризово вино и внимателно подбра думите си.

— Работата ми е приятна и смятам, че внасям значителен принос за утвърждаването на Църквата. Иска ми се обаче да се изправя пред ново предизвикателство.

— Много добре. — Келси отново отпи от бирата си. — Поставяш ме в сложно положение, Дейвис.

Идън усети, че сърцето му се разтуптява по-бързо. Дали го бяха разкрили? Предполагаше, че не е възможно. Когато прие да работи постоянно за Църквата, той окончателно беше възприел самоличността на Дейвис. Артър Идън си бе взел отпуска с половин заплата (нещо, което университетът с радост посрещна заради бюджетните съкращения) и университетското счетоводство директно изплащаше ипотеката на неизползваното му жилище, както и някои други негови разходи. Идън живееше с доходите на Дейвис като служител на Църквата, при това доста икономично. Но Келси говореше…

— Обучението ти позволи значително да развиеш виртсилата си. Можеш да рецитираш молитвите също толкова добре, колкото много по-висши от теб жреци, и по време на всички ритуали проявяваш достатъчно ентусиазъм. И все пак… и все пак…

— Да?

— Продължавам да подозирам, че въпреки всичко това си оставаш скептик.

Идън благоразумно не отговори. Келси впери в него светлосините си очи.

— На последния съвет на старейшините на Църквата твоето име се спомена като вероятен кандидат за изключителна чест. Като твой наставник, ме попитаха дали ще подкрепя тази препоръка.

— Каква чест, господине?

— Виждаш Ли? Пак задаваш въпроси! Когато им се предостави такава възможност, повечето от нашите последователи биха се хвърлили на килима да възхваляват боговете, че изобщо са се сетили за тях. Малцина биха се запитали дали наистина са достойни. А ти — ти и малка група други — задавате въпроси. И все пак, ако те препоръчам за тази чест, ще бъдеш издигнат на пост, какъвто получават малцина други в Църквата.

— Но аз…

Келси се засмя. Изумлението на Идън/Дейвис възвърна обичайната му веселост.

— Постът е религиозен, не административен. Той изисква да се запознаеш с едно от божествата — да станеш негов личен слуга.

— Бог!

— Точно така. Не съм убеден, че скептик като теб — независимо колко е добронамерен — би трябвало да заема такъв пост. Някои божества са доста буйни. Възможно е да намерят липсата на вяра за непростима. В най-висша степен.

— Разбирам.

— Ние можем да умираме във Вирту, Дейвис. Това често се подценява, но ние можем да умираме във Вирту, особено когато се отдалечим от съвременните среди и навлезем в първични райони. Излишно е да споменавам, че нашите божества принадлежат на тази първична сила. Според учението на Църквата те използват Вирту само като средство за разкриване на истини, датиращи отпреди човешката история.

Келси смръщи чело.

— Ето защо разговарям с теб — може би неразумно от моя страна. Не искам да предлагам кандидат, който ще опозори себе си или моя отдел. Не искам и да загинеш. Нуждаем се от способностите ти. Можеш ли да ми дадеш отговор?

— Може ли да се помоля за напътствие, господине?

— Да. Това е разумно. До утре по това време си свободен от непосредствените си задължения. Решението зависи само от мен — не от теб, — но ще приема твоето мнение.

— Много ви благодаря, господин Келси.

— Ако искаш, можеш да си вървиш.

— Благодаря. Мисля, че ще ида да довърша работата си и после ще се отправя към храма.

— Много добре. Нека боговете ти дадат откровение.