— Къде си се крил, Амбри? Защо не ми съобщи по някакъв начин?
— Отидох в още по-диви земи, обич моя, места, които подозирам… Спомняш ли си онова странно посещение на Ейрадис и Хедър?
— Разбира се. Ейрадис каза, че е съпруга на Джон д’Арси Донърджак и че в подземието на замъка им имало портал към нашия виртрайон. Хедър не говореше много, но останах с чувството, че е изненадана да ни открие там… изненадана и малко обезпокоена.
— При това основателно, струва ми се.
Стигнаха до брега на езерото. Лидия продължаваше да не поглежда Амбри. Той нежно я хвана за раменете и я завъртя към себе си. После леко повдигна брадичката й.
— Очите ти все още са толкова прелестни — толкова чудно тъмнозелени.
— Ти ме позна! — внезапно каза тя, осъзнала, че освен очите нищо друго в нея не е същото като по време на краткия им съвместен живот във Вирту. — Как?
— Гласът ти, жестовете ти, усмивката ти. Наблюдавах те, докато разговаряхте с Гуен. Когато се приближих, вече бях сигурен. Е — почти сигурен.
Лидия се сви и лошата стойка, която съчетанието от упражнения и нарасналото й самочувствие бяха поправили, отново прегърби раменете й.
— От красотата ми не е останало нищо.
— Сега си още по-красива.
— Ласкател.
— Не. Сега си истинска. И различни дребни неща те правят уникална. А прекрасната ти усмивка и нежният ти глас направо побъркват мъжете.
— Наистина ли?
— Повярвай ми. Ще ме погледнеш ли най-после, или съм ти станал неприятен?
— Да. Не.
— Тогава ме погледни.
Тя го направи и се изчерви. Амбри й се усмихна и Лидия му отвърна, после зарови лице в гърдите му.
— Чувствам се толкова… срамежлива. Не е ли тъпо?
— Не. Трябваше да събера цялата си смелост, за да се приближа до теб. Не бях сигурен дали ще решиш да ме познаеш. Не бях сигурен дали няма да ме зашлевиш и да ме наречеш „грубиян“.
Тя се изкиска.
— Не зная дали някой все още изобщо използва тази дума.
— Може би не, но наистина се проявих като такъв. Изоставих теб и дъщеря ни за повече от две години. Сега се връщам и се надявам да ме приемеш.
— Приемам те.
— Лидия… Преди не исках да те питам, но… две години са много време, особено когато човек е млад и красив. Намери ли си някои друг?
Тя го погледна през мигли и си спомни за разговора с Гуен. За миг се зачуди дали да не го излъже, да го накара да ревнува. Но отхвърли тази мисъл.
— Не. Изобщо не съм търсила.
— Нито пък аз.
Той Щастливо въздъхна. Дълго останаха прегърнати. Над езерото две лястовици се стрелкаха след мушиците.
— Кога трябва да се прибираш вкъщи, Лидия?
— След около час.
— Моля те, прекарай го с мен. Ще ти разкажа къде съм бил и искам да зная за всичко, с което се занимаваш.
— Всичко това само за един час? — Тя се засмя. Сърцето й преливаше от щастие.
— Сега час — отвърна Амбри и стисна ръката й така, сякаш никога нямаше да я пусне, — но навярно бихме могли да си уговорим по-дълга среща.
Седнаха прегърнати на виртуалния бряг и разговаряха за любов и други съвсем истински неща.
През следващата половин година Дак не успя да реши нито една от загадките, които го безпокояха. Момчето растеше и речникът му се обогатяваше. Когато роботът внимателно го разпитваше за пеперудата, змията, кучето и маймуната, винари получаваше един и същ отговор: „Те са ми приятели. Идват да си играем.“
Докато растеше, гривната също се уголемяваше в съответствие с китката му. Въпреки това Джон Младши често се мъчеше да я свали, както си събуваше обувките и чорапите и си събличаше дрехите за игра.
— Махни я! — нареди на Дак той.
— Не — твърдо отвърна роботът. — Направи я баща ти, но не ми е казвал защо. Мисля, че не трябва да я сваляш.
При споменаването на баща му момчето се усмихна, забравило раздразнението си.
— Разкажи ми за него — каза то. — И за майка ми.
— Ще ти покажа как изглеждаха — отвърна Дак и повика образите им на холосцената.
Малкият Донърджак дълго ги гледа.
— Ти приличаш на тях, млади господарю — каза роботът.
— Добри хора ли са били? — попита момчето.
— Да — отвърна Дак. — Бяха добри хора.
Джон започна да обикаля около фигурите и накрая каза:
— Добре. Изглеждат красиви.
— Кой знае? Когато пораснеш, можеш да станеш като тях — рече Дак.
— Добре.
— Ела. Идва време за вечеря.
Роботът го преоблече, изкъпа го и го нахрани.
— Можеш ли да се откъснеш за момент от работата си, Дейвис? — попита Рандал Келси. — Искам да разменя няколко думи с теб.
Артър Идън вдигна поглед от „Кирпичени храмове“, книгата, която четеше. Очите му бяха замъглени и малко смъдяха. Когато се завъртя, за да види часовника, осъзна, че се е задържал много след обичайното си работно време. Келси стоеше на прага на кабинета му.
— Да, господине. — Идън се изправи и разтри кръста си. — Мисля, че е по-добре да свършвам, иначе мускулите ми ще се вкаменят в това положение.
— Нещо интересно?
Архитектурен анализ на някои древни шумеро-вавилонски руини с екстраполиране на вероятния начин на строеж на сградите. Книгата е много стара — от края на двайсети век, — от човек на име Кийм, който участвал в разкопки в Югозападна Америка заедно с един археолог, Мор. Струва ми се, че ще можем да използваме някои идеи на Кийм във виртпрограмирането на Свещената цитадела.
— Чудесно. Колкото повече стават последователите ни, толкова по-голяма е нашата отговорност да посрещаме нуждите им на всякакво равнище. Одеждите за новите посветени от Третия орден бяха невероятен успех.