Донърджак - Страница 68

— Ще започне във Вирту, но всичко показва, че ще се разпространи и във Верите.

— Къде си се крил, Амбри? Защо не ми съобщи по някакъв начин?

— Отидох в още по-диви земи, обич моя, места, които подозирам… Спомняш ли си онова странно посещение на Ейрадис и Хедър?

— Разбира се. Ейрадис каза, че е съпруга на Джон д’Арси Донърджак и че в подземието на замъка им имало портал към нашия виртрайон. Хедър не говореше много, но останах с чувството, че е изненадана да ни открие там… изненадана и малко обезпокоена.

— При това основателно, струва ми се.

Стигнаха до брега на езерото. Лидия продължаваше да не поглежда Амбри. Той нежно я хвана за раменете и я завъртя към себе си. После леко повдигна брадичката й.

— Очите ти все още са толкова прелестни — толкова чудно тъмнозелени.

— Ти ме позна! — внезапно каза тя, осъзнала, че освен очите нищо друго в нея не е същото като по време на краткия им съвместен живот във Вирту. — Как?

— Гласът ти, жестовете ти, усмивката ти. Наблюдавах те, докато разговаряхте с Гуен. Когато се приближих, вече бях сигурен. Е — почти сигурен.

Лидия се сви и лошата стойка, която съчетанието от упражнения и нарасналото й самочувствие бяха поправили, отново прегърби раменете й.

— От красотата ми не е останало нищо.

— Сега си още по-красива.

— Ласкател.

— Не. Сега си истинска. И различни дребни неща те правят уникална. А прекрасната ти усмивка и нежният ти глас направо побъркват мъжете.

— Наистина ли?

— Повярвай ми. Ще ме погледнеш ли най-после, или съм ти станал неприятен?

— Да. Не.

— Тогава ме погледни.

Тя го направи и се изчерви. Амбри й се усмихна и Лидия му отвърна, после зарови лице в гърдите му.

— Чувствам се толкова… срамежлива. Не е ли тъпо?

— Не. Трябваше да събера цялата си смелост, за да се приближа до теб. Не бях сигурен дали ще решиш да ме познаеш. Не бях сигурен дали няма да ме зашлевиш и да ме наречеш „грубиян“.

Тя се изкиска.

— Не зная дали някой все още изобщо използва тази дума.

— Може би не, но наистина се проявих като такъв. Изоставих теб и дъщеря ни за повече от две години. Сега се връщам и се надявам да ме приемеш.

— Приемам те.

— Лидия… Преди не исках да те питам, но… две години са много време, особено когато човек е млад и красив. Намери ли си някои друг?

Тя го погледна през мигли и си спомни за разговора с Гуен. За миг се зачуди дали да не го излъже, да го накара да ревнува. Но отхвърли тази мисъл.

— Не. Изобщо не съм търсила.

— Нито пък аз.

Той Щастливо въздъхна. Дълго останаха прегърнати. Над езерото две лястовици се стрелкаха след мушиците.

— Кога трябва да се прибираш вкъщи, Лидия?

— След около час.

— Моля те, прекарай го с мен. Ще ти разкажа къде съм бил и искам да зная за всичко, с което се занимаваш.

— Всичко това само за един час? — Тя се засмя. Сърцето й преливаше от щастие.

— Сега час — отвърна Амбри и стисна ръката й така, сякаш никога нямаше да я пусне, — но навярно бихме могли да си уговорим по-дълга среща.

Седнаха прегърнати на виртуалния бряг и разговаряха за любов и други съвсем истински неща.

През следващата половин година Дак не успя да реши нито една от загадките, които го безпокояха. Момчето растеше и речникът му се обогатяваше. Когато роботът внимателно го разпитваше за пеперудата, змията, кучето и маймуната, винари получаваше един и същ отговор: „Те са ми приятели. Идват да си играем.“

Докато растеше, гривната също се уголемяваше в съответствие с китката му. Въпреки това Джон Младши често се мъчеше да я свали, както си събуваше обувките и чорапите и си събличаше дрехите за игра.

— Махни я! — нареди на Дак той.

— Не — твърдо отвърна роботът. — Направи я баща ти, но не ми е казвал защо. Мисля, че не трябва да я сваляш.

При споменаването на баща му момчето се усмихна, забравило раздразнението си.

— Разкажи ми за него — каза то. — И за майка ми.

— Ще ти покажа как изглеждаха — отвърна Дак и повика образите им на холосцената.

Малкият Донърджак дълго ги гледа.

— Ти приличаш на тях, млади господарю — каза роботът.

— Добри хора ли са били? — попита момчето.

— Да — отвърна Дак. — Бяха добри хора.

Джон започна да обикаля около фигурите и накрая каза:

— Добре. Изглеждат красиви.

— Кой знае? Когато пораснеш, можеш да станеш като тях — рече Дак.

— Добре.

— Ела. Идва време за вечеря.

Роботът го преоблече, изкъпа го и го нахрани.

— Можеш ли да се откъснеш за момент от работата си, Дейвис? — попита Рандал Келси. — Искам да разменя няколко думи с теб.

Артър Идън вдигна поглед от „Кирпичени храмове“, книгата, която четеше. Очите му бяха замъглени и малко смъдяха. Когато се завъртя, за да види часовника, осъзна, че се е задържал много след обичайното си работно време. Келси стоеше на прага на кабинета му.

— Да, господине. — Идън се изправи и разтри кръста си. — Мисля, че е по-добре да свършвам, иначе мускулите ми ще се вкаменят в това положение.

— Нещо интересно?

Архитектурен анализ на някои древни шумеро-вавилонски руини с екстраполиране на вероятния начин на строеж на сградите. Книгата е много стара — от края на двайсети век, — от човек на име Кийм, който участвал в разкопки в Югозападна Америка заедно с един археолог, Мор. Струва ми се, че ще можем да използваме някои идеи на Кийм във виртпрограмирането на Свещената цитадела.

— Чудесно. Колкото повече стават последователите ни, толкова по-голяма е нашата отговорност да посрещаме нуждите им на всякакво равнище. Одеждите за новите посветени от Третия орден бяха невероятен успех.