Донърджак - Страница 67

— Чувала съм, че в медицинския факултет било още по-ужасно.

— Да.

— Защо не зарежеш подготвителните курсове за медицинския факултет и не следваш биология, химия или нещо подобно, Лидия? Искам да кажа, че вашите са фрашкани с мангизи. След като преди две години беше толкова… болна, те ще ти дадат каквото поискаш. Но ти зубриш като луда — наваксваш пропуснатото, грижиш се за Алис, искам да кажа, струва ли си?

— Кое дали си струва?

— Животът. Искам да кажа, че щом нямаш нужда от пари и имаш толкова готино хлапе, защо си даваш зор?

— Но аз искам да стана лекарка, Гуен. Родителите ми не могат да ми купят медицинска диплома.

— Само го кажи на Хал Гарсия. Неговите старци са направили достатъчно голямо дарение на университета и какво мислиш? Не само че го приеха, но и без проблем си взима всички изпити. А изобщо не си дава труд да учи.

— Но, Гуен, аз искам да стана лекарка, а не само да получа диплома.

— Работиш прекалено много.

— А ти си циничка.

— Благодаря! — Гуен се изправи и леко плесна приятелката си по ръката. — Искаш ли да опиташ да свалиш някой от онези пичове?

— Лесна работа, сестричке. Басирам се на каквото поискаш, че са проги — част от пейзажа.

— Значи аз съм била циничка? В реалностните университети има студентски братства. Защо и във виртуалните да няма? Това си е част от традицията.

— Тези типове просто са прекалено готини. Ти опитай, ако искаш. Аз трябва да свърша с програмата си и предпочитам да го направя тук. Вкъщи Алис няма да ме остави на мира.

Гуен се намръщи.

— Виж, Лидия… ти като че ли чезнеш по някого.

— Чезна ли?

— Ами… вехнеш, слабееш и бледнееш, преследва те спомен…

— Не трябваше да посещаваш онзи семинар по поезия.

— Говоря сериозно. В гимназията ходеше по срещи — а сега си много по-хубава, отколкото тогава. Престана да си гризеш ноктите, кожата ти е по-гладка…

— Заради бременността е. А и десет месеца във виртпространството правят чудеса с ноктите.

— Виж, не се опитвай да сменяш темата. Въпросът е, че откакто се възстанови, дори не си и поглеждала към мъж.

— Поглеждала съм.

— Не се шегувам.

— Добре. Прекарах десет месеца във вирткома. Свестих се и родих. Луда съм по дъщеря си — изобщо не се съмнявай в това, — но докато укрепвам мускулите си, наваксвам с програмата в колежа, за да не ми се налага да давам неловки обяснения в молбата си за медицинския факултет, и отглеждам дете, нямам време да мисля за мъже.

— Слушай сега. Опитай. Няма да ти навреди — наистина. Обуй си виртуалните бални пантофки и излез с мен този уикенд. Ужасно ми липсват почивките с теб.

— Алис…

— Нищо няма да й стане. Ти си добра майка, но какво ще правиш, когато Алис тръгне на училище?

— Сигурно и аз самата ще уча. Медицината иска много време.

— Лидия!

— Добре. Ще изляза с теб през уикенда, Гуен.

— Страхотно!

Някаква сянка закри слънцето. Двете млади жени автоматично вдигнаха очи. На пътеката беше застанал мъж с късо подстригана брада, навярно на около трийсет и пет години, И ги наблюдаваше със странно ироничен поглед. Носеше тъмни дънки, зелена риза и работни ботуши.

— Госпожа Лидия? — тихо попита той. — Ти ли си? След цялото това време?

— Амбри? — Тя се изправи и пусна университетския каталог на пейката. — Амбри?

Гуен я хвана за ръката.

— Лидия? Какво има? Кой е този?

— Един стар приятел, Гуен. Позволи ми да ти представя Мартин Амбри.

— Стар приятел ли? От…

Гуен внезапно млъкна, осъзнала ситуацията, хвана протегнатата длан на Амбри и силно я стисна.

— Приятно ми е да се запознаем, Гуен — любезно, но в същото време някак властно каза той. — Лидия често и с много обич ми е разказвала за вас.

— Но не е споменавала за вас — отбранително отвърна Гуен, после на лицето й разцъфна свенлива усмивка. — Освен с всичко онова, което премълчаваше. Приятно ми е най-после да ви видя.

— Бихме ли могли да ви помолим да не говорите за тази среща? — попита Амбри.

— Тя пак ли ще изчезне?

— Не. Не е възможно. Бебето не може без нея.

— Значи знаете за бебето. Но разбира се, естествено, че знаете. Ще си държа устата затворена, ако Лидия не изчезне и ако обещае по-късно да ми позвъни и да ми разкаже.

Лидия стисна ръката й.

— Обещавам.

— Добре, време е да си вървя. Вие двамата сигурно имате да си говорите за много неща. Радвам се, че се запознах с вас, Мартин Амбри.

— И аз, Гуен.

Тя взе вещите си и с последно махване на ръка се отдалечи към момчетата с фризбито. Лидия прибра каталога си и когато Амбри й подаде ръка, изведнъж се засрами.

— Ще повървиш ли с мен, Лидия?

Без да среща настойчивия му поглед, тя го хвана под ръка и двамата закрачиха по лъкатушната пътека, която водеше към езеро.

— Мина много време, Лидия.

— Алис навърши две годинки.

— И се чудиш къде съм бил.

— Ами… да.

— Исках да дойда по-рано, но след заминаването ти от дома ни във Вирту се случиха някои неща.

— Какви неща?

— Освен всичко друго, аз съм дезертьор от войската, Лидия. Малко след като си тръгна с детето ни, някой се опита да ме открие и да ме принуди да се върна в армията. Наложи се да бягам.

— Но… каква войска? Та ти живееш във Вирту.

— Вирту има своите армии, своите кървави битки и древни войни. Разказвал съм ти за това.

— Така е, но си мислех, че е било отдавна, по време на Хаоса на Сътворението.

— Наистина. От няколко години става нещо, разбуждат се стари амбиции, възраждат се забравени вражди. Може би настъпва време на промени.

— Промени ли? Във Вирту или във Верите?