Донърджак - Страница 66

Но една година е много време, особено когато си само на деветнайсет. Макар да полагаше всички усилия да повярва, че Амбри отново ще я открие, надеждата й започваше да гасне.

Докато малкият Донърджак растеше и ставаше все по-пъргав, единственото, което озадачаваше Дак, бе, че от време на време момчето се връща с листо или пръчка в ръка. Нямаше представа откъде ги взима, защото знаеше, че физическата граница между световете не може да се разкъса. Отначало не се замисляше много. По-късно обаче, след като си спомни, че Донърджак бе един от най-големите авторитети в областта на Вирту и че голяма част от работата му преди да почине беше тайна, роботът се зачуди дали господарят му не е разработил някакъв ограничен пряк достъп до Вирту през Голямата сцена.

Тогава започнаха да го измъчват кошмари. Знаеше, че Донърджак бе искал синът му да си играе на Сцената. Но ако детето наистина бе в състояние да пробива интерфейса и да се скита из Вирту, Сцената можеше да претърпи промени и Донърджак Младши завинаги можеше да се изгуби в другия свят. Това беше ужасна дилема.

Дак реши известно време да го наблюдава. Още на другия ден отиде заедно с него на Сцената, като стоеше колкото може по-надалеч и по-незабележимо.

Докато се клатушкаше или пълзеше от място на място, момчето си тананикаше куплетчета от различни песни. Дак знаеше някои, други — не. След известно време скалистият пейзаж бе заменен от морава. Малкият Донърджак навлезе в нея и изчезна от Сцената.

Движейки се като сребристо-бронзов призрак, Дак го последва. Детето се разхождаше и от време на време спираше да погледа цвете, птица или някой пълзящ обитател на това място.

Дак се приближи и отново замръзна неподвижно. Момчето затананика, после запя.

— Пеперудке, пеперудке,
долети при мен,
че самотен съм без теб.

Донърджак Младши повтори песента няколко пъти и след известно Време от дупка в недалечно дърво се появи голямо черно насекомо. То се понесе към него и почти закачливо наклони глава. Накрая кацна и като че ли се загледа в него с лъскавите си очи.

— Здрасти, Ал… Али… — рече момчето.

— Алиот — поправи го тъничък гласец и Дак незабавно настрои слуха си, за да го чува.

— Алиот — повтори детето. — Сладка пеперудка!

Последва тих смях.

— Благодаря ти, Джон. Знаеш как да доставиш удоволствие на една стара пеперуда.

Момчето също се засмя. Не бе ясно защо, но Алиот сигурно му беше показал, че нещо е смешно.

— Хората невинаги са се смели на черната пеперуда — каза насекомото. — Не и в първите дни, когато крилете ми изпълваха половината небе и когато, като ги размахвах, се разнасяше грохот като от мълния.

— Защо? — попита Джон.

— Защото бях боен кон на боговете по време на великите междуособни войни.

Момчето се обърка. Колкото и да беше преждевременно развито, детският му речник не можеше да възприеме идеите, за които нямаше думи.

— Но ти си толкова мъничка! — То протегна ръчички, сякаш за да хване и смачка очевидно крехкото създание.

— Не бих ти препоръчал да правиш това. Да, войните свършиха и светът постепенно стана такъв, какъвто е сега. Аз се смалих и потърсих приятели и приятна среда. Когато ги открих, се оттеглих. Вирту вече не се нуждае от гигантската си пеперуда. Пък и е по-забавно да общуваш с цветята, отколкото да разрушаваш крепости.

— Какво е Вирту?

— Другата половина на света. В момента си в нея.

— Защо?

— Какво „защо“?

— Защо две?

— Аз съм тук още от началото на началата и въпреки това не съм сигурен. Чувал съм много версии за това какво се е случило и защо. Но не зная и мисля, че никой друг не го знае.

— Защо?

— С големите неща винаги е така. Колкото повече време минава, толкова повече истории се появяват. И после никой не е сигурен коя от тях е вярна.

— Защо?

— Защото хората винаги търсят историята зад историята. Никога не се задоволяват с онова, което вече имат.

— Защо?

— Понякога ми се струва, че обичат лъжите.

— Защо?

— Защото са забавни. Ще видиш.

— О! Колко си красива!

Алиот запърха във въздуха, после кацна на рамото на детето.

— Мисля, че е най-добре просто да се наслаждаваш на мига. Всичко друго е някъде в него.

— Защо?

— Стига! Съвсем скоро ще разбереш. Вече го правиш. Животът идва преди думите и точно това им е проблемът. Гледай цветята и дишай въздуха. Наслаждавай се на чувствата, които събуждат в теб.

Малкият Донърджак отново се засмя, неочаквано скочи и се затича из полето. Алиот го последва. Земята беше влажна, сивите облаци в небето се сгъстяваха.

— Сега си върви вкъщи — каза пеперудата. — Скоро ще завали дъжд.

— Дъжд?

— Вода от небето. Може да не се намокриш, но по време на буря се освобождава много енергия, а тази гривна на ръката ти е много странна. Върви си вкъщи. Пак ще се видим.

— Чао, Алиот.

Дак предпазливо последва детето. Пеперудата определено не възнамеряваше да го нарани — но също като странното киберкуче го караше да се чувства неспокоен и му напомняше за огромни скокове в неизвестността.

Седнала на пейка в слънчевия двор на виртуалния университет, Лидия Хазърд обсъждаше с най-добрата си приятелка Гуен курсовете за следващата есен. На зелената морава две мускулести момчета от студентското братство си подхвърляха фризби.

— Никога няма да успея да се справя с всички курсове, които искам да слушам, освен другите за специализацията — отчаяно каза Гуен.

— Ти да видиш моята програма! — отвърна Лидия. — Онзи, който я е писал, е бил садист. Те не искат да ни подготвят за студенти по медицина, искат да ни накарат да напуснем.