Донърджак - Страница 61

К оглавлению

— Това не е достатъчно! — извика Донърджак. — Искам цялата информация! Какво ще се случи?

Воят замлъкна и покрай него изпърха мрачна фигура.

— По дяволите! — извика три. — Никога ли не спираш да поговориш?

— Това не им е в природата — разнесе се хриплив глас отляво.

Донърджак погледна натам и видя трептящ, сияещ силует, и чу тихо дрънчене на верига.

— Призрак! Можеш ли да ми помогнеш? — попита той. — Разбираш ли какво означава този вой?

— Мисля, че са отклонили вниманието ви, господарю — отвърна призракът. — Предлагам ви да се върнете — незабавно.

— Защо?

— Не е прието да се разпитват свръхестествени проявления — каза призракът и изчезна.

— Мамка му! — рече Донърджак, завъртя се и забърза обратно.

Когато влезе в спалнята, като че ли нищо не се беше променило. Дали призракът не бе искал да каже, че трябва да провери в детската стая? Той леко докосна Ейрадис по рамото.

— Скъпа — каза Джон, — имахме ново призрачно посещение…

Кожата й беше студена и когато я разтърси, Донърджак осъзна, че не докосва жива плът.

— Дяволите да те вземат, Смърт! — изкрещя той. — Проклета да си!

Донърджак взе Ейрадис на ръце, притисна я към себе си и я прегърна.

Дълго я държа така и от очите му се стичаха сълзи. После бавно я положи на леглото.

— Ти ме излъга, Смърт — тихо каза той. — Върна я само колкото да роди бебето, което ти искаше. И сега пак си я взе. Не трябваше да го правиш.

После се изправи и прибави:

— Аз също изпълнявам обещанията си.

Приближи се до люлката, поставена до ръката на Ейра, така че тя да може да кърми бебето, без да се налага да става. Детето спеше дълбоко и не съзнаваше огромната загуба.

Донърджак внимателно го взе на ръце и отиде в кабинета си. Там го остави в креватчето, което неотдавна беше наредил да донесат, и се зае с електронни измервания на тялото и мозъка на сина си. Все още не разполагаше с цялата необходима му информация, но засега това можеше да е достатъчно.

След това седна пред проектантския си модул и започна да разработва малка гривна, която щеше да съдържа резултатите от труда му. Скоро свърши, провери проекта и го вкара във фабрикатора. Докато чакаше, потърси в смъртоносния код нещо друго.

Бебето изхълца и Донърджак му даде биберон. Скоро разбра, че ще помогне само бутилка с хумана. Свърза се с Дак и му нареди да донесе, след което продължи работата си.

Пет минути по-късно роботът донесе хуманата.

— Тя е в бутилка с биберон — поясни той. — Искахте я за бебето, нали?

— Да — потвърди Донърджак, — но сега усещам, че самият аз не бих се отказал от нещо студено. Например сок от грозде.

Незабавно след излизането на Дак Донърджак скри лицето си в шепи и изхълца. Когато роботът се върна, той отново работеше.

— Благодаря ти, Дак — каза Джон. — Моля те, отмени всичките ми срещи за следващата седмица. Освен това не ме свързвай с никой друг освен с онези, чиито имена ще ти дам.

— Да, господине. Ясно.

— И… засега не влизай в спалнята.

— Както желаете, господине.

Джон д’Арси Донърджак откри идеалното място точно до южната стена — там бе заслонено от слънцето, — нареди на роботите да издигнат ограда и й направи ковчег. И я положи да почива там, прегърнал сина си, докато роботите заравяха пръстта. Беше настръхнал, защото на ремък под якето си носеше черната кутия — и беше поставил новата гривна на мъничката китка на детето. Не извести властите за смъртта й, защото за живота на жената от Вирту нямаше никаква информация.

В нито една от двете реалности никога не бе съществувала машина като Пиринчения павиан. Донърджак грижливо го сглоби във Вирту — голям, лъскав, дълъг и нисък локомотив със странен вагон, който отразяваше слънчевите лъчи като Китайско море преди тайфун, имаше свирка като предсмъртния писък на обречена душа и вместо дим от комина му излитаха фойерверки. Той се врязваше в реалностите, пресичаше границите на виртуалните земи и профучаваше като метеор през всичко, редейки пред себе си лъскави релси и оставяйки отзад орди от разярени genius loci да се приспособяват към последствията от преминаването му. Предницата на локомотива представляваше лице на огромен ухилен павиан. Машината беше създадена така, че да изглежда страшно и да е виртуално неустоима.

Донърджак разработи теорема на съществуване и тя му даде необходимите координати на скритата долина, където по дърветата растяха ексцентрични атрактори, отиде там и монтира много от тях по различни начини в локомотива и вагона.

Докато минаваше пред пуфтящия локомотив, лицето на Павиана изпусна колело дим, ухили се още по-широко и каза:

— Винаги съм готов, Джей Ди.

Донърджак му се усмихна в отговор.

— Скоро, скоро, княже на марионетките.

Той зареди оборудването си и се качи в локомотива, сложи си машинистко кепе, издърпа ключа, наду свирката и каза:

— Да вървим.

Павиана нададе писък и потегли напред. Следващия път, когато Джон наду свирката, воят се сля с безумен смях.

— Накъде, Джей Ди? — попита влакът.

— Към началото или края на времето — отвърна Донърджак. — И двете ще свършат работа, макар че предпочитам да е началото. Предишния път влязох в Дълбоките поля през скрит дефект в проектирането, който вече не съществува. Мисля, че сега обаче нищо не е в състояние да ни спре.

— Както кажеш, шефе. Хм, как ще стигнем дотам?

— Трябва да открием Пътя и да положим релси край него чак до Сътворението. После малко ще заобиколим.

Пиринчения павиан набра скорост. С всяко изпуфтяване той поставяше нови релси и все по-бързо се носеше по тях. Донърджак си затананика, после включи аудиосистемата и тя засвири „Дикси“.