Донърджак - Страница 60

— Кой се е родил?

— Новият господар на острова на Дю, струва ми се.

— Донърджак. Мисля, че го наричат Донърджак.

— Момче или момиче?

— Не знам — отвърна Дънкан. — Искаш ли да излезем на улицата и да поразпитаме?

— Да. Човек трябва да знае в чия чест пие.

Те пресушиха халбите си и излязоха навън. Последните слънчеви багри бяха образували няколко пъстри островчета над западния хоризонт и от морето духаше по-студен вятър. Хората се разхождаха по калдъръмените улици, поздравяваха се и спираха да разменят по някоя дума.

Двамата се насочиха към малка група познати, застанали под току-що включена улична лампа.

— Здрасти, Джони — каза Ангъс. — Здрасти, Нийл, здрасти, Рос. — Те кимнаха и също ги поздравиха.

— Как беше уловът? — попита Дънкан.

Нийл сви рамене и поклати глава.

— Ами детето, за чието здраве пием? — попита Ангъс. — Някой е оставил пари във всички кръчми да се веселим в негова чест.

— Сестра ми Джини — отвърна Рос. — Нали знаеш, тя работи в новия замък. Новият господар Донърджак й дал парите и й казал да ги раздаде из селото за пиене и мезета.

— И мезета значи?

— Аха. Най-добре да се връщаме вътре.

— Момче ли е, или момиче? — попита Ангъс.

— Момче. Джон д’Арси Донърджак Младши.

— Лесно за запомняне. Е, тогаз да се погрижим да отпразнуваме раждането му както трябва.

Рос се насочи обратно към вратата на кръчмата. Дънкан и Ангъс го последваха.

— Сестра ти отдавна ли работи там? — попита Дънкан.

— От няколко месеца — отвърна Рос.

— Разправя ли нещо за тях?

— Той бил някакъв професор. Пък тя си падала по-артистичен тип.

— Дали ще се открият и други места в замъка, как мислиш?

— Не съм чувал. Но сега, след раждането на бебето, кой знае? — рече Рос.

— Тъй е. Сигур не е зле да идем там и да питаме — каза Дънкан.

— Напоследък няма много риба — отбеляза Ангъс, — пък и аз съм доста добър дърводелец.

— Хайде да изпием по още няколко бири. И утре заран да идем в замъка.

— И да не го споменаваме пред никой друг.

— Няма.

— В колко часа?

— Ами… да се срещнем тук в осем.

Излязоха на улицата и се прехвърлиха в друга кръчма.

На следващата сутрин се срещнаха на главната улица и тръгнаха по пътеката към замъка. Заобиколиха от задната врата. Отвори им робот.

— Да? Какво обичате, господа?

— Търсим работа — каза Дънкан. — Въпреки че тук едва ли има много неща, с които вие, момчета, да не сте програмирани да се справяте. Може ли да разговаряме с господаря?

Роботът широко отвори вратата.

— Влезте и пийнете по чаша чай, докато проверя дали е свободен. Понякога работи толкова напрегнато, че не позволява да го безпокоят. В такива случаи окачва на вратата табелка.

— Напълно разбираемо — отвърна Дънкан. — Е, ако няма време за нас, предай му нашите поздравления за бебето.

— Непременно, господине. Лаят ви ще е готов след минутка. Запарвам го с дистанционно управление. Седнете, моля.

Той постави пред тях чаши, сметана, лимон и захар.

— Как да ти викаме? — попита Дънкан. — Толкоз си гостоприемен и изобщо?

Роботът им наля чай и им предложи хляб, масло и бисквити.

— Наричайте ме Дак — каза той. — Преди да обезпокоя господаря, бихте ли ми казали какво умеете да вършите?

— Може да разчита на нас за всякаква работа, свързана с лодки — засмя се Ангъс. — И двамата можем да измазваме и боядисваме, макар че Дънкан е по-добър от мен. Той разбира малко и от зидария и ако не можем да се справим с машините, имаме достатъчно акъл, че да му кажем да си намери някой по-опитен.

Роботът се подсмихна. Двамата отпиха от чашите си.

— Хубав чай — отбеляза Дънкан.

— Да — потвърди Ангъс, — хлябът и маслото също. Хм, сега ще провериш ли дали господарят е свободен?

Дак отново се усмихна.

— Простете ми шегата, господа — отвърна той. — Аз съм Джон д’Арси Донърджак. Дак ми съобщи за пристигането ви и аз поех сетивните му устройства, за да разговарям с вас. Способностите ви ми харесват. Сега ще върна тялото обратно на Дак и ще му дам списък със задачи за вас. Приемам ви на работа. Обсъдете заплатите си с Дак. После ще утвърдя уговорката ви. Можете ли да започнете от утре?

— Ами… да — каза Дънкан.

— Можем.

— В такъв случаи ще ви оставя и ще се върна към работата си.

— Но първо искаме да ви поздравим. Надяваме се, че госпожата се чувства добре.

— Благодаря ви. Дак ще ви намира много работа и може изобщо да не ме виждате. Ако имате някакви съобщения за мен, предавайте ги на него.

— Много добре, господине — рече Ангъс. — По кое време утре ще ви е удобно да дойдем?

— Да речем, в осем. Нека работното ви време е от осем до пет. С триседмична платена отпуска.

— Благодаря ви, господине.

— Моля.

— Може ли да ви питам нещо? — каза Дънкан.

— Да?

— В този замък наистина ли има призраци? Чувал съм разни истории…

— Да, Дънкан. Има.

Донърджак не се задълбочи повече.

— Ами, такова… май трябва да си вървим — рече Дънкан и се изправи.

Ангъс допи чая си и го последва.

— Добре. Аз ще ви виждам из замъка, господа, макар че вие навярно няма да ме виждате.

Дак се уговори с тях за заплатите, после ги изпрати до вратата с любезното „Приятен ден, господа“ и с това започна продължителна връзка, донесла удовлетворение на всички тях.

Следващата нощ Донърджак се събуди в малките часове от воя на банши. Той тихо стана, облече си халата, обу си пантофите и отиде да провери какво става. Пронизителният звук като че ли се носеше от третия етаж в западното крило. Докато вървеше натам, воят се усилваше.