Донърджак - Страница 59

— Мисля, че просто съм го извлякла от колективното подсъзнание на расата — от „anima mundi“, както обича да го нарича Йейтс.

— Той не е ли живял след твоето време?

— Имаше един поет с ленив нрав, но романтична натура, който често идваше при руините на замъка и четеше на глас творбите на Йейтс. Но за да се върна на въпроса ти, често се случва просто да зная нещо, което ми трябва — например съвременния език. Смятах, че това е едно от преимуществата на моята работа.

— Може и наистина да е така, но не е ли по-логично това заклинание да идва по-скоро от anima mundi на Вирту, отколкото на Верите?

— Имаш право. Но пък както и с мястото, което току-що напуснахме, изглежда, има някакво застъпване.

— Да, и това ме безпокои. Известно ми е достатъчно за религията на иионите, за да зная, че според някои именно Вирту, а не Верите е първата действителност. Те твърдят, че компютърната мрежа просто е осигурила средствата за пресичането.

— И какво от това?

— Чудя се дали са прави и ако е така, още колко време боговете на Вирту ще се задоволяват с второто място? Възможно ли е да събират войските си и да разбуждат старите легенди? Като че ли продължавам да чувам твоето заклинание, което кънти в мозъка ми и ме вика обратно.

— Уморена си, Ейра. Кажи на робота да те отведе в стаята ти. Когато се наспиш и се нахраниш, ще разбереш дали ушите ти продължават да ехтят.

— Може би си права. Навярно в моето състояние не трябваше да предприемам това пътуване.

— Почини си, Ейра. После ще си поговорим.

Кониак мина през стената и изчезна. С нейното заминаване се затвори и лунният портал. Ейрадис поклати кънтящата си глава — зави й се свят — и се облегна на робота.

— Моля те, Войт, отведи ме в стаята ми. Навярно си в състояние да се свържеш и да провериш дали кухнята би могла да ми прати чаша какао.

— Шоколадът е забранен за диетата ви, господарке — напомни й роботът, като сплете пипалата си в нещо като люлка и я спусна надолу, така че Ейрадис да може да седне.

— Тогава някаква имитация на какао. Да не съдържа веществата, които трябва да избягвам, и да е богата на онова, от което се нуждая.

— Ще видя какво мога да направя.

Ейрадис пропътува остатъка от пътя до стаята си в полудрямка. Почти не усети как Войт я положи на леглото й, нито как Дак (донесъл горещата напитка, която вече бе излишна) й събу обувките, съблече й дрехите и я зави с одеялото.

Но сънува за отдавна отминали времена. В съня си знаеше с каква цел господарката на Дълбоките поля иска сина й. Когато се събуди обаче и откри, че Джон е седнал до нея, стиснал ръката й в своята и изпълнен с нескрита загриженост, тя забрави всичко и в душата й се възцари покой.

Втора част

1.

Пролет — с безброй цветчета, сини, червени, жълти и бели, пяна по гребените на вълните, привечерно небе, сипещо пламтящи камъни, вечното дихание на океана, пращащо мъгли към планините… и извисяващ се, заглъхващ, мощен вой на гайда от далечна канара или долина, слънце, издигнало се над облаците, оранжево-златист извор на топлина и покълване на Семената.

Пролет.

Музиката беше започнала призори и мелодиите се бяха надигали и разнасяли с бавна сладост. Гайдите не се бяха променили съществено от седемнайсети век. Точното местоположение на този гайдар оставаше неизвестно. Не че имаше значение. В такъв великолепен пролетен ден човек трябваше да е навън и да се наслаждава на въздуха, а не да наблюдава угасването на пролетната светлина през прозореца.

А онзи, който имаше ухо за вълшебството на гайдата, можеше да го открие в „Килберийската книга на Сийл Мор“. Традиционно структурираната мелодия се извисяваше, после бавно заглъхваше, разпервайки криле с едва доловима промяна на тоновете.

След „По небето до Скай“ и „Долината е моя“ се разнесе непозната ритмична песен, която по-късно щяха да нарекат „Поздрав за рождения ден на Джон д’Арси Донърджак Младши“.

Музиката на гайдата би могла да заглуши дори воя на банши. Тя продължи през целия следобед въпреки постоянните опити да открият източника й. Търсеха невидимия гайдар в планината, на морския бряг, в долината и даже в селото, но колкото повече го диреха, толкова повече мелодията им се изплъзваше. Дали гайдарят знаеше, че всеки мъж от съседното село с радост ще го почерпи, ако се покаже? Или че точно сега би имал невероятен успех сред жените?

И ако знаеше и това не му правеше впечатление, защо не идваше? Някои от песните, които изсвири през този ден, бяха от абсолютно неизвестен произход. Дори музиколозите от университета, които бяха почти единодушни за древността им, не бяха в състояние да ги свържат с тема или личност.

Който и да бе той, гайдарят прекъсна за обед точно преди неколцина от търсачите да заявят, че скоро ще го открият. Той беше много добър и музиката му изпълваше жителите на селото с празнично настроение.

В нея нямаше нищо специално, но хората започнаха да си тръгват от работа, да се разхождат навън или да се срещат по кръчмите.

— Ти какво ще кажеш, Ангъс? Тази позната ли ти е?

Едрият мъж, току-що влязъл, поръча халба бира, настани се до онзи, който бе задал въпроса, и поклати глава.

— Нито тази, нито предишните десетина. Последното познато парче беше „Прибоят край замъка Донтрун“.

— А, това го чух — рече първият, казваше се Дънкан. — А преди това беше „Слава на Моридж“.

— Да — потвърди Ангъс.

— Случайно да ти е известен поводът за цялото туй веселие? — попита Дънкан. — По пътя за насам видях по улиците да танцуват хора.

— Не е сватба. По приказките на хората бих казал, че е раждане.