Донърджак - Страница 58

През очите на древните си познания Ейрадис вече не намираше препречилия портала страж за страшен. По-скоро й се струваше смешен, дори жалък, свит от ужас от величествения й облик. Съставните му проги лесно се поддаваха на разшифроване и можеха да бъдат разложени на код и битове; за да се превърнат в пръст, която щеше да натори Дълбоките поля.

Вдигнала меча от вятър и обсидиан, Ейрадис го направи и докато стражът падаше в забвение, тя усети студени ръце, които я блъснаха към скалата.

Лунният портал се извиси пред нея като мрачна кръгла бездна. Ейрадис инстинктивно се опита да свие криле, защото знаеше, че са по-широки от отвора. Но не бе достатъчно бърза. Нещо — интерфейс? — ги разкъса. Без тях не можеше да лети, не можеше и да стои, защото нямаше крака. Тя изпусна меча от вятър и обсидиан, сви ръце пред себе си, за да се предпази…

Здрави метални пръсти я подхванаха и задържаха преди да падне върху пода на тунела.

— Господарке Ейрадис? — рече Войт и механичният му глас успя да изрази искрена загриженост. — Ранена ли сте? Имате ли нужда от услугите на медбот?

— Не… Да… Аз…

Тя овладя дишането си и погледна надолу към тялото си. Отново беше човешко. Също толкова човешко, колкото преди кониак да започне заклинанието си. Всички си бе на място, включително тромавата любима издутина, в която се намираше синът й. Сякаш за да я успокои, че не е пострадало от нежеланото й преобразяване, бебето силно подритна.

— Добре съм, Войт — най-после успя да каже Ейрадис. — Даже чудесно. Просто се стреснах. Този път имахме доста по-сериозни проблеми, отколкото очаквахме.

— В такъв случай няма нужда да пращам доклад или молба за помощ, нали?

— Предпочитам да не го правиш, Войт.

Виещата жена стоеше пред лунния портал с безизразно лице и скръстени ръце, сякаш очакваше укор. В позата й нямаше нито намек за триумф или надменност. Всъщност дори изглеждаше смалена и по-бледа от обикновено.

— Как… — Ейрадис замълча и поправи въпроса си. — Къде откри това заклинание? Откъде знаеше какво ще се случи?

— От многобройните ти имена, Ейрадис. Вече ти казах, че предишното ти съществуване те обвързва към мита по уникален начин. Заклинанието дойде при мен по каналите на сънищата, докато повтарях онова на дамата от галерията и се чудех дали християнската магия ще подейства на езическо създание.

— И просто дойде при теб, така ли?

— Не от плът, по-скоро наместо другото. Открих, че призовавам Ангела на…

— Не споменавай това име — прекъсна я Ейрадис. — Страх ме е от силата му.

— Това е твоето име.

— Беше. Великият потоп е древното начало на Вирту. Тогава не принадлежах на себе си, а на легионите на една от воюващите сили.

— А сега принадлежиш на себе си, така ли? — попита я кониак и подчертано погледна към издутия й корем.

— Сега съм Ейрадис. Принадлежа на тази личност. Другата… принадлежеше на друг и неговите нужди. Не съзнавах колко много съм се страхувала да не бъда призована в онова същество, докато ти — макар за кратко — не ме принуди отново да приема формата му.

— Разбирам — отвърна виещата жена. — Някога аз бях Хедър, дъщеря на господаря. Сега съм кониак. А какво ще съм после? Мога ли отново да стана Хедър? Копнея за първата си същност, но след като те видях такава, каквато си била, разбирам нежеланието ти да се завръщаш към миналото — макар да ми се струва, че твоята първа същност притежава огромна мощ.

— Но не и свободна воля. Когато моят създател ми заповядваше, нямах друг избор, освен да се подчинявам. След дните на битки успявах да запазвам частица от себе си — По нещо от нещастието и славата си — и да изграждам онова, което се превърна в Ейрадис.

— Ти ме помоли за милост. — Думите на кониак не прозвучаха като въпрос.

— Не знаех, че мога да бъда призована в онази форма. И макар заклинанието да ми показваше каква е непосредствената ми цел, дълбоко в себе си усещах властта на своя създател. И се страхувах да не ме призове.

— Твоят създател ли?

— Един от онези Върховни, обитателите на планината Меру. Повечето го наричат Моребог и негово царство са огромните приливни маси от данни във Вирту. Тримата с Небебог и Земея образуват великата Троица.

— Отец, син и Свети дух ли?

— Не. Не е толкова метафизично — или може би просто е различно. Небебог властва над общата енергия на структурата на системата. Земея е иионът на всички ииони, базовата програма на всички места. На Меру живеят и други божества, всяко от които със собствена, спечелена с мъка власт. Могъществото им се определя от това докъде са способни да се изкачат по склоновете на планината.

— Още от самото начало ли е така?

— Не. Имаше много битки. Много неща — прости ми слабостта, скъпа приятелко — които предпочитам да забравя. Както съм ти казвала, — аз не съм много религиозна — не вярвам дори в религиите на Вирту. Това е причината.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Ти ме предупреди, че онова, което имаш намерение да направиш, може да не ми хареса. Как мога да те обвинявам, щом не си знаела какво ще ми причиниш? Пък и така успяхме да се справим със стража.

— Наистина. Прости ми, че го казвам, Ейра, след като именно аз съм виновна за това, но изглеждаш уморена.

— Така е, но не зная дали ще мога да си почина.

Прекъсна ги Войт.

— Ограничените ми възможности за наблюдение на жизнените ви признаци показват, че почивката ще е най-доброто решение. В противен случай излагате на риск развиващото се бебе.

— Тогава ще си почина. Но едно нещо продължава да ме безпокои, Хедър.

— Какво?

— Кой ти е пратил това заклинание?