Донърджак - Страница 57

— Още съвсем мъничко — окуражи Ейрадис той — и пак ще сме в замъка.

Докато се изкачваха, тя се облегна на ръката на Хедър, като се мъчеше да не диша прекалено тежко и се проклинаше, че толкова се е преуморила. Бебето в корема й се забавляваше, като изпълняваше салтоморталета — усещане, което обикновено й доставяше удоволствие, но сега не й позволяваше да се съсредоточи върху пътя.

— Майко Божия! — разнесе се писклив глас. — Те се движат!

Ако не бе погледнала, Ейрадис никога нямаше да повярва, че тъничкият ужасен глас може да излиза от гърлото на изискания, арогантен свещеник. Той беше паднал на колене, свел глава и сключил ръце в молитва. Разтрепераните му пръсти стискаха кръста.

— Не се дръж като глупак, човече! — извика кръстоносецът и се опита да изправи много по-едрия мъж на крака. — Те отиват към реката, не към морето. Ако внимаваме, можем да ги заобиколим.

— Не мога… пак ме очаква гибел.

— Глупак! Госпожа Ейрадис я очаква гибел, ако не сме предпазливи. От какво повече може да се страхуват мъртвите?

По настояването на кониак Ейрадис бе минала пред двамата мъже.

— Кръстоносецът има право, Ейра — тихо рече Хедър. — Ние тримата нямаме какво да губим и покрай плъзгащите се камъни наистина има път. Страхувам се обаче от сянката при портала. Изглежда прекалено тъмна и плътна — а сега няма нито слънце, нито луна, само облаци…

— Не би трябвало да има сянка — кимна Ейрадис и притисна ръце към корема си, за да успокои сина си. — Когато се приближим, ще опитаме заклинанието на дамата от галерията. Боя се, че както се усилва, вятърът ще отвее думите.

— Аз съм с теб, Ейра.

Отново се заизкачваха. Покрай тясната пътека от земята сякаш израстваха все нови плъзгащи се камъни. Ейрадис постоянно се подхлъзваше и веднъж болезнено си навехна глезена, но виещата жена я държеше със силната си ръка и почти я влачеше напред.

Когато стигнаха до скалата с портала, видяха, че наистина е заварден. Отблизо стражът като че ли изглеждаше по-неопределен, отколкото отдалеч. Ноктите и зъбите му бяха като течни, сякаш масата му изкривяваше пространството около него — аурата му представляваше пустинен мираж, от който капеше чернота и смях.

— Вече сме достатъчно близо — каза Ейрадис и с усилие изправи гръб.

— Кръстоносецът носи свещеника. Мисля, че се е наложило да го удари по главата и пак да му завърже очите.

— Иска ми се да имах повече вяра в заклинанието на дамата от галерията.

Лицето на виещата жена придоби загадъчно изражение.

— Може и да съм открила друг начин да се избавим от стража — но предпочитам да го запазя като последно средство.

По-скоро по взаимно съгласие, отколкото заради самото заклинание, те плеснаха с ръце. Сладки и чисти, гласовете им се сляха в думите:

Дево Марийо, майко Божия,
господарке на седемте скърби,
закриляй ни от мрака.
Дево Марийо, майко Божия,
господарке на седемте радости,
отблъсни нощта.
Дево Марийо, кипарис Сионов,
господарке на седемте прелести,
изгони врага ни и ни отведи у дома!

За миг на Ейрадис й се стори, че християнското заклинание действа. Стражът се сви, загуби прозрачността си, ноктите и зъбите му придобиха плътност. Но в момента, в който си помисли, че създанието започва да отстъпва, и издигна глас за последния куплет, стражът се закикоти и всеки негов следващ дъх бележеше завръщане към предишната му смъртоносна безплътност.

Зад себе си Ейрадис чуваше запъхтяното дишане на кръстоносеца, изпъстрено с колоритни ругатни и дрънчене, докато той мъкнеше свещеника и веригата си нагоре по склона.

— Дали не е време да изпиташ другата възможност, за която спомена? — прошепна тя на кониак.

Виещата жена извърна лице, но не и преди Ейрадис да зърне ужасната скръб в сиво-зелените й очи.

— Това може да те изложи на опасност в бъдеще, Ейрадис. Все още ли искаш да я използвам?

— Щом иначе трябва да останем тук, да. Както самата ти ми напомни, присъствието ми във Вирту е опасно за мен и бебето. От същия вид ли е другата опасност?

— Не, но заклинанието е могъщо. Може да привлече вниманието на господарката на изгубените — или още повече да го съсредоточи, ако вече знае, че си тук.

— Пей! — каза Ейрадис и хвърли нервен поглед през рамо, макар да знаеше, че Смъртта може да дойде от всички страни. — Поемам риска.

— Добре. — Кониак се обърна към стража.

Чуло безсловесния вой, с който тя започна заклинанието си, създанието престана да се киска. Ейрадис се оглеждаше за незабелязани врагове и почти не я слушаше, докато не усети, че думите политат и докосват заспали кътчета в ума й.

Ангел на изгубената надежда,
владетелко на меча от вятър и обсидиан,
отсечи алгоритмите на нашия враг.

— Не! — изпищя Ейрадис. — Имай милост!

От ужасните очи на виещата жена се стичаха сълзи, но тя продължи заклинанието си. Ейрадис усети, че се преобразява в другата си същност от времето на Хаоса на Сътворението — същност, чиито имена си спомняше, но не и опиянителната й, безмилостна мощ. Докато издутият й корем се изглаждаше и опашката й на русалка се издължаваше, нейното неродено бебе риташе негодуващо. Когато поникнаха крилете й, Ейрадис отново изкрещя, после се издигна във въздуха сред дъжд от кръв и числа.

Русалке под седемте танцуващи луни,
ти, която пееш песента на сирената,
удави враговете ни в инфопотока.
Нимфо на логическото дърво,
дете на Първото слово,
накарай противника ни да съжалява.

Преобразяването беше бързо и болезнено. Вече крилата русалка, тя стисна в едната си ръка меча от вятър и обсидиан и развя ярките си драконови криле, за да се издигне нагоре.