Донърджак - Страница 56

— Така е. Но не разбирам какво имаше предвид, когато говореше за машините.

— Търся начин да й попреча да получи своя дял.

— Невъзможно — отвърна тя. — Няма начин да изключиш смъртта от живота.

— Самата смърт като явление, не. Но може би Смъртта като олицетворение — каквото и всъщност да представлява. Имам някои идеи за ефект на полето. Отначало просто исках да разработя защита срещу евентуално проникване през Голямата сцена. Сега обаче ще проверявам абсолютно всички данни, които проникват с електромагнитния спектър в замъка Донърджак. Ще ги наблюдавам и записвам. Ще съставя огромен списък. И всичко неканено ще бъде спирано. Просто спирано. Тогава тя няма да е в състояние да грабне първородното ни дете и да избяга.

— Ами ако използва подставено лице?

— Ако е физическо, ще го третираме като всеки друг. Ако е нещо различно, струва ми се, че първо ще опитам статично електричество. После може би лазер.

Ами ако някой наистина пострада?

— Океанът е голям, студен и дълбок.

— Спомням си музиката. Спомням си Трона от кости. Отчасти и обратния път. Кога ще инсталираш защитата?

— Основната система вече е монтирана, но се нуждае от грижлива настройка. Да речем, още няколко седмици.

— Добре ли се чувстваш?

— Много добре. Нашият син също, ако се съди по салтата, които прави.

— Не се изтощаваш прекалено с работа, нали?

— Не, скъпа. Внимавам.

— Чудесно. Ще се връщаме ли вече?

— Добре.

През следващия месец нямаше никакви експедиции. Ейрадис се разболя от грип и трябваше да пази леглото. Разтревоженият й съпруг и медицинското устройство се грижеха за нея. Тя бързо се възстанови, но не навреме за отварянето на лунния портал.

Когато заедно с призрачните си приятели се спусна в пещерата, Ейрадис вече вървеше като бременна жена, изпъчила напред наедрелия си корем. Макар да не казваше нищо, тя знаеше, че ако и този път не успеят, няма да прави повече опити до раждането на сина си.

— Преградата е изчезнала — съобщи призрачният кръстоносец, който беше настоял да мине пръв. Ейрадис остана с впечатлението, че кониак го е укорила за бягството му от Улфър Мартин д’Амбри.

— Ами стражът? — попита Хедър.

— Не зная.

— Тогава да вървим — каза Ейрадис — и да се справим с него, ако го видим.

— Да.

Кръстоносецът вдигна веригата си, мина през портала и изчезна. Хедър бе втора, после Ейрадис и накрая свещеникът. Той свали превръзката си веднага щом се озоваха оттатък.

— Защо можеш да я сваляш тук, но не и в замъка? — попита Ейрадис.

— Тук повече ме е страх — просто отвърна призракът. — Особено тук. Странно, календарът в тези земи не е като в познатите ни полета — защото пълнолунието и равноденствието винаги съвпадат…

— У дома равноденствието е по-рано.

— А тук при пълнолуние по време на равноденствие изправените камъни отиват на реката да пият вода.

— Трябва да внимаваме — каза виещата жена. — Не забелязвам канарите да се движат. Може би трябва да чакат изгрева на луната.

„Или пък искат да ни хванат в капан“ — помисли си Ейрадис, но не каза нищо.

Защото земята наистина не изглеждаше гостоприемна. Пъпките на прещипа бяха един от малкото признаци за настъпването на пролетта. Пейзажът беше усоен и сив. Небето бе ниско и толкова мрачно, че загубиха представа кое време на деня е. Докато си помагаха един на друг и търсеха най-безопасния път сред скалите, четиримата спътници почти не разговаряха.

— Този път няма гайда — каза свещеникът и нервно погледна към небето, където ги следваше ято гарвани.

— Да, а и тези гарвани като че ли са ни харесали.

— Да.

Дворът на къщата пустееше. Нямаше ги дори кокошките, гълъбите и котката. Саксиите на прозорците бяха празни и зелените капаци бяха затворени. Вятърът бе навял листа и папратови клонки. По настланата с мидени черупки алея имаше дълбоки следи от влачене на нещо тежко, навярно мебели.

— Пренесли са се — излишно отбеляза Ейрадис.

— Веднага след предишното ни посещение, предполагам — прибави Хедър. — Дали Улфър Мартин д’Амбри се е уплашил да пусне Джон д’Арси Донърджак в задния си двор, или причината е друга?

— Едва ли ще разберем — отвърна Ейрадис. — Искам да поогледам наоколо, да видя дали не са оставили бележка. После ще се върнем у дома. Заболяха ме краката.

Бележка нямаше. През един от капаците, който вятърът беше отворил, успяха да видят, че мебелите са покрити с чаршафи и че килимите са навити на рула. С помощта на свещеника кръстоносецът отново затвори капака и го завърза с връзка за обувки.

— Колко странно — каза Ейрадис, докато ги наблюдаваше. — Амбри и Лидия се отнасяха към това място така, сякаш е истинско — а не виртсайт.

— То си е истинско — упорито отвърна виещата жена.

— Знаеш какво искам да кажа — рече Ейрадис и малко тромаво се настани на една пейка в изпотъпканата градина. — Може би имат намерение някой ден да се завърнат. Ще им оставя бележка, че сме се отбили.

Бележката й беше съвсем кратка:

...

„Амбри и Лидия,
Отбихме се да ви видим и открихме, че сте се пренесли. Надявам се, че сте добре, където и да сте отишли. Най-добри пожелания за бебето.

Тя сгъна листа на три и го пъхна под тежката дървена врата. Един от гарваните одобрително изграчи — а може би просто подмяташе нещо за времето, което бързо се влошаваше.

— Ще си тръгваме ли?

— Да. Не ми се иска да чакаме, докато завали.

— Нито пък да настъпи вечерта — прибави свещеникът.

Обратният път им се стори по-кратък, както става винаги, когато вече си минавал по някой път. Кръстоносецът дори се осмели да си засвирука, когато най-после видяха в далечината познатата скала с лунния портал.