Донърджак - Страница 55

Нямаше как да отхвърлят такова любезно предложение, без да предизвикат неудобни въпроси, затова напуснаха къщата, придружени от Амбри и Лидия. Двамата не казаха нищо, когато Ейрадис и Хедър поеха нагоре към монолитите, но Амбри красноречиво повдигна вежди. Ейрадис изпита невероятно облекчение, когато видя, че лунният портал е останал отворен.

— Много благодарим за гостоприемството ви — каза тя малко преди да стигнат до скалата. — Най-добри пожелания за бебето.

— И на теб, Ейра — отвърна Лидия и съвършените й зъби блеснаха, когато се усмихна. — Довиждане, Хедър.

— Сбогом.

— Почакайте! — спря ги Амбри, когато се извърнаха. — Къде отивате?

— Там — рече Ейрадис и посочи към кръглия тъмен портал.

— Къде?

— През отвора в скалата. Не го ли виждате?

— Не, не виждам нищо друго освен скала. Ти виждаш ли нещо, Лидия?

— Нищо.

— Трябва да е вход с ограничен достъп — замислено каза Амбри. — Не вярвам да води до каквато и да било игра. Кажете ми, госпожи, къде извежда този портали?

— Че защо да ти казваме? — доста грубо отвърна Хедър.

— Защото излиза в собствения ми заден двор.

Възбудена от близостта до дома, Ейрадис се усмихна.

— И идва от моето мазе.

— От вашето мазе ли?

— В замъка Донърджак.

— Донърджак? Да няма нещо общо с Джон д’Арси Донърджак?

Ейрадис понечи да отвори уста, но кониак я хвана за ръката и с неподозирана сила я дръпна през портала. Ейрадис се препъна и падна на пода на пещерата.

— Защо го направи? — попита тя, като вдигна поглед към вече безплътния, бледо сияещ призрак.

— Страх ме е от онова, което разбрахме днес. Не искам този човек да научава повече за теб, докато не научим повече за него.

Ейрадис потръпна и това не се дължеше само на допира до студената скала.

— Беше странно, нали?

— Да.

— Сигурна ли си, че това място е било там преди сътворението на Вирту?

— Кълна се.

— Аз също — каза свещеникът, като се приближи до тях. Очите му отново бяха завързани. — Мястото не е сайт във Вирту — или поне не е само това.

— Тогава какви са Улфър Мартин д’Амбри и Лидия от Ню Джърси? Бих се обзаложила, че поне тя е такава, каквато твърди. Виждала съм стотици варианти на тази виртформа. Тя изглеждаше и говореше като младо момиче.

— Не зная — отвърна виещата жена. Другите призраци поклатиха глави.

— Утре пак ще се върна — каза Ейрадис. — Но ще съм по-добре подготвена. Когато, разбера повече, може би ще доведа и Джон. Онзи мъж като че ли знаеше името му.

— Джон д’Арси Донърджак е прочут в някои среди — рече кониак, — но за средния вирттурист е абсолютно непознат.

— Така е — съгласи се Ейрадис, като гризеше нокътя си. — Колко е часът, Войт?

— Пет следобед, господарке. Кухнята е определила вечерята за шест и половина.

— Тогава трябва да ида да се приготвя. — Тя замислено свъси вежди. — Войт, моля те, потърси в инфобанките името Улфър Мартин д’Амбри.

— Разбира се.

По-късно Ейрадис вечеря с Джон. Разговаряха за работата му и за нейните проучвания (макар че тя не сподели за последната си експедиция, защото не знаеше как да му обясни, докато не научи повече). Докато двамата подреждаха пъзел, предназначен за бебешката стая, Войт дискретно й съобщи, че не е успял да открие данни за Улфър Мартин д’Амбри.

На другия ден Ейрадис и кониак (но без кръстоносеца и свещеника) отново се спуснаха в тунелите. Въпреки че луната вече бе пълна и ясно виждаха отвора на портала, някаква сила го препречваше. Когато опитаха да преминат, зърнаха мрачния страж точно отвъд преградата.

— Лунният портал е затворен за нас — каза виещата жена — Призрачната земя отказва да ни допусне. Случвало се е и преди.

— Спомням си, че ми спомена за това — отвърна Ейрадис, — но ми се струва странно, че днес не можем да влезем, след като едва вчера бяхме там. Защо да не опитаме да отстраним стража с помощта на заклинанието на дамата от галерията?

— Бихме могли, но даже да се получи, заклинанието няма да се справи с преградата.

— Имаш право. Предлагам да опитаме утре и ако не стане, да изчакаме до следващото пълнолуние.

— Както желаеш.

— Изглеждаш ми разколебана, Хедър. Не искаш ли да разбереш?

— Какво да разбера?

— Какво представлява онова място.

— Това са Призрачните земи и винаги са си били такива. Новото име не променя нищо.

— Да, но…

— Но нищо, скъп мой Ангел на изгубената надежда. Трябва много да внимавам, освен ако не искаш да заемеш мястото ми по-рано, отколкото възнамеряваш.

— Да внимавам ли?

— Господарката на Дълбоките поля има свободен достъп до всички места във Вирту. Наистина ли искаш да се срещнеш с нея? Съпругът ти прояви желание да се откаже от своята част от сделката им. Какво може да попречи на господарката на изгубените да те вземе за заложница и така да получи своето?

— Права си. Мислила съм за тази възможност. Просто имам много въпроси за Улфър Мартин д’Амбри и Лидия.

— Разбирам. Аз също, но нека не забравяме за предпазливостта.

Ейрадис допря ръка до корема си, намръщи се и се завъртя с гръб към тъмната скала, като се чудеше дали наистина е забелязала проблясък в зоркото око на стража.

Разхождаха се по полята на Верите. Замъкът Донърджак оставаше далеч зад тях.

— Джон, защо дойдохме чак тук? — попита Ейрадис.

— За да избегнем уредите ми, някои от които могат да се използват срещу мен — отвърна той.

— От кого?

— Конкретно от някой, който ме принуди да сключа жестока сделка.

— О.

— Да. Спомените ти от онова време наистина трябва да са много странни.