Донърджак - Страница 54

— Така твърди теорията — изненадващо предпазливо отвърна Лидия, после несръчно промени темата, което накара Ейрадис да заподозре, че е поне толкова млада, колкото изглежда. — Кога трябва да се роди бебето ти?

— През пролетта. А твоето?

— Горе-долу по същото време. Наистина съм бременна. Това не е просто виртилюзия.

Лидия отново бързо промени темата, сякаш като признаваше действителната си бременност, Ейрадис навлизаше в опасна територия.

— Сами ли сте тук? Първо ви забелязах от прозореца на горния етаж и ми се стори, че виждам още двама души.

— Тук сме с двама приятели — отвърна Ейрадис. — Те чуха гайдата и тръгнаха към хълмовете, за да се опитат да открият гайдаря.

Лидия отново се изкиска.

— Амбри винаги свири така. Когато го срещнах за пръв път, пребродих целите хълмове да го търся. Накрая го открих — всъщност той ме откри. Ще го помоля да дойде при нас и да доведе вашите приятели. — Тя отвори прозореца, наведе се навън и тихо изгука. От стрехата сънливо изпърха дебел сив гълъб.

— Намери Амбри и го помоли да се прибере вкъщи и да доведе двама души… — Лидия въпросително погледна Ейрадис и Хедър.

— Двама мъже — поясни Хедър. — Единият е облечен в свещеническо расо, а другият носи доста дрипави дрехи.

— Да доведе тези двама мъже.

Гълъбът се прозя, поправи перата си с човка и отлетя, като почти незабавно се сля със сивото небе.

От този момент Лидия нарочно насочваше разговора към незначителни теми. Гостенките й нямаха нищо против.

Ейрадис почти не приказваше. Измъчваха я безброй въпроси. Това наистина ли беше Вирту? В такъв случай действително ли се бяха прехвърлили тук от Верите? Как бяха успели да го направят без необходимата техника? И как призраците изобщо го бяха постигнали? Нещо повече, според думите на кониак и свещеника тези „Призрачни земи“ бяха съществували по време на смъртния им живот. Ако бе така, те датираха отпреди Вирту — отпреди компютрите. По какъв начин Лидия беше дошла тук от Верите?

За щастие, тя чу хрущенето на стъпки по мидените черупки на алеята и остави въпросите си за по-късно.

Вратата се отвори и вътре влезе мъж с вълнен клин и неизбелена муселинова риза. Имаше брада и косата и гъстите му вежди бяха разрошени, сякаш е стоял на силен вятър. През рамото му висеше гайда. Той отиде при Лидия, целуна я по бузата и кимна на гостенките.

— Гълъбът ме откри и аз намерих мъжете, но те избягаха от мен, като че видяха призрак. Изгубих ги край изправените камъни. Бяха странна двойка — убеден съм, че по-дребният мъкнеше верига.

— Участвахме в игра-загадка — бързо отвърна Ейрадис. — Може да са ви помислили за някой от злодеите.

— Напълно възможно. — Мъжът се поклони. — Аз съм Улфър Мартин д’Амбри, но се надявам да ме наричате Амбри, както ми казва Лидия. Иначе е прекалено дълго.

— Аз съм Ейрадис, а това е Хедър. Разхождахме се наоколо и Лидия ни покани.

— Те са от Шотландия — рече Лидия и думите й прозвучаха така, сякаш изразяваха нещо друго.

Амбри кимна.

Ейрадис знаеше, че във виртпространството има установен етикет, и това я караше да се колебае да зададе въпросите, които можеха да се схванат като кръстосан разпит. Хедър обаче не изпитваше такива скрупули.

— Какво е това място? Лидия го нарече „дива земя“ — което загатва, че не може лесно да се открие. Какво искаше да каже?

Младата жена леко сведе глава със засрамен вид. Ейрадис изпита съчувствие към нея. Очевидно в първоначалната си възбуда от пристигането на гости — и навярно от добросърдечното желание да успокои страховете им от непознатата земя — беше казала повече, отколкото трябва. Кониак безмилостно впиваше сиво-зелените си очи в Улфър Мартин д’Амбри.

— Вирту — отвърна той, сякаш разговаряха от часове — изобщо не е толкова установена и безопасна, колкото туристическите бюра и агенциите за недвижими имоти биха искали клиентите им да вярват. Само неколцина специалисти биха признали колко мащабни са последствията от срива на световната мрежа. Във Вирту има места, които не могат да се открият на никоя карта във Верите. И това е едно от тези места.

— Но това наистина ли е Вирту? — попита Ейрадис, като си мислеше: „Ако е така, дали господарката на Дълбоките поля знае, че съм тук?“

— Достъпно е откъм Вирту — каза Амбри. — Неговият genius loci твърди, че е по-старо от Вирту, но това е пълна глупост, нали?

— Винаги е имало легенди за места, съществуващи успоредно с познатите ни полета — побърза да отвърне Ейрадис, за да изпревари проблесналия в очите на кониак гняв. — Легендите разказват, че ши живеели в земя-сянка до Верите и от време на време пресичали границата, за да откраднат невяста, бебе или музикант. Рип ван Уинкъл се напил и спал, както му се сторило, само една нощ, и когато се завърнал у дома, открил, че са изтекли сто години. После идват раят и адът от почти всички съществували религии. Всички те са по-стари от Вирту. Може би местният genius loci е възприел такава легенда и сега вярва в нея.

— Разумен отговор — кимна Амбри.

— Известно ми е нещичко за Вирту.

— Може би вече трябва да се върнем към нашата игра — рече кониак. — Приятелите ни ще се чудят какво ни се е случило.

— Дайте ми адреса на играта и ще ви върна обратно — каза Амбри. — Дотук не само че се стига трудно, но не е лесно и да си тръгнеш, ако genius loci реши да се възпротиви.

— На идване нямахме проблем — надменно отвърна виещата жена. — Сами ще открием обратния път.

— Но ви благодарим — побърза да прибави Ейрадис.

— Е, тогава ще ни позволите да повървим с вас и да се убедим, че сте си отишли благополучно.