Донърджак - Страница 53

— Ами ти как ще се движиш с тази верига? — попита свещеникът. — Тези височини са доста опасни. Никога не са ме наричали страхливец, но канарите може да си ме спомнят.

— Мисля, че няма да има проблеми — отвърна кръстоносецът. — Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…

Той прехвърли веригата си през ръка и закрачи към скалите. Смехът му се сля с писъка на гайдата. Другият го последва. Ейрадис и виещата жена продължиха да оглеждат възвишенията откъм брега. Вълните ближеха подметките на обувките им и ги пръскаха с пяна.

— Онова там къща ли е? — след известно време попита Ейрадис. — Прилича ми на къща, само че допреди малко я скриваха онези канари.

— Странно — отвърна кониак. — Наистина е къща, но не си спомням да беше тук последния път, когато идвах.

— Кога е било това?

— Може би преди сто и петдесет години.

— Достатъчно време, за да са настъпили промени.

— Така е.

— Искаш ли да отидем? Гайдарят може да живее там.

— Щом искаш. Порталът към твоя свят би трябвало да остане отворен през следващите няколко дни.

— Надявам се да се прибера за вечеря.

— Ще се опитаме да се погрижим за това. Но ни е трудно да преценяваме времето.

— Часовникът ми още работи — поне доколкото мога да кажа. Ако е точен, до вечеря остават часове.

— Тогава да идем до къщата. Съветвам те да не ядеш и да не пиеш, докато сме тук. Старите легенди разказват, че това може завинаги да задържи смъртните във вълшебните земи.

— Като че ли си спомням нещо такова. Ще последвам съвета ти.

Още преди да се приближат Ейрадис видя, че къщата е прекрасна. Беше покрита с яркожълта тръстика. Трябваше да е боядисана наскоро — стените в бяло, капаците на прозорците и декоративните елементи в зелено, — защото въпреки близостта на океана не бе олющена. На первазите имаше саксии с червено мушкато и покрай настланите с мидени черупки алеи цъфтяха маргаритки. Няколко кокошки се грееха на слънце. Когато се приближиха, спящата на покрива пъстра котка отвори едното си око.

— Здравейте! — извика Ейрадис, когато стигнаха до очертанията на неоградения двор. — Идват гости!

Входната врата почти незабавно се отвори и навън излезе поразително красива млада жена. Изглеждаше на не повече от седемнайсет години, имаше тъмнозелени очи и дълга до раменете руса коса. Гладката й розова кожа сякаш никога не беше докосвана от морски вятър, а зъбите й бяха съвършени и снежнобели. Макар че фигурата й бе чудесна, жената явно беше бременна, навярно от малко повече време, отколкото самата Ейрадис.

— Здравейте! — каза с американски акцент тя. — Аз съм Лидия. Какво ви води на това самотно място?

Ейрадис загуби дар слово. Беше си представяла различни възможности, но такова нещо изобщо не й бе хрумвало. Тя отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Кониак възвърна самообладанието си по-бързо.

— Аз съм Хедър, а това е приятелката ми Ейра. Разхождахме се, слушахме гайдата и видяхме къщата ти. Стори ни се неучтиво да я подминем, без да се обадим.

— Гайдарят е моят съпруг Амбри — поясни Лидия. — Много се радвам, че сте решили да наминете. Тук е малко самотно.

— Тук ли? — успя да изрече Ейрадис.

— Да, ние сме в една от дивите земи във Вирту — едно от местата, които програмистите са изгубили. Рядко се случва да се появи някой. Не се безпокойте. Амбри знае как да ви върне. Той ще ви покаже пътя, но не си тръгвайте толкова скоро. Наистина ми е много приятно да ви видя.

Ейрадис успя само озадачено да кимне и да последва Лидия в къщата.

— Ти знаеше ли? — прошепна тя на кониак. — И наистина ли се казваш Хедър?

— Не знаех. И наистина се казвам така или поне приблизително. Хайде да си поговорим с това момиче. Искам да разбера как толкова древно място може да е било взето за част от Вирту.

Отвътре къщата бе също толкова приятна, колкото и отвън. Масата и столовете в дневната, в която ги въведе Лидия, бяха поставени върху овални килимчета, които предпазваха светлия чамов под. Като цяло, мебелите бяха в провинциален американски стил от края на осемнайсети век, но на влизане младата жена изключи електронен бележник. Ейрадис зърна дълги математически формули, които смътно й напомниха за работата на Джон.

Лидия улови въпросителния й поглед.

— Занимавам се с теорията на интерфейса просто за да не скучая. Някои от преживяванията ми наистина ме накараха да се усъмня в конвенционалните обяснения. Отначало Амбри спореше с мен, но ми се струва, че вече съм успяла да го привлека за свой съмишленик.

— Значи вие със съпруга си сте математици, така ли? — попита Хедър.

— Ами, да. Може да се каже. Не си даваме много зор, но е приятно да имаш за какво да си приказваш вечер. Както казах, тук е много уединено.

— Откъде сте, ако въпросът ми не е нелюбезен? — каза Ейрадис.

— От Ню Джърси — изкикоти се Лидия. — Ами вие?

— От Шотландия.

— О, чудесно. Това място дължи много на онази част от света — и не само особеностите на релефа. Амбри обича да казва, че във Вирту имат място всички легенди.

— Нима? — сухо рече кониак. — Чудя се коя ли е дошла първа.

— Ами, всички легенди — без да забелязва сарказма, отвърна Лидия. — Едно от първите неща, които хората качили в инфомрежите — още когато използвали терминален интерфейс и телефонни връзки, — била необработената информация: речници, научни статии, белетристика, индекси. Когато системата се сгромолясала, всичко това се смесило и ИИ погълнали ужасно много информация.

— Значи тази „дива земя“ е просто някаква компютърна смесица от данни, така ли? — попита Ейрадис.