Донърджак - Страница 52

— Изключи лампата, Ейрадис, и заповядай на Войт да направи същото, после ми кажи какво виждаш.

Ейрадис се подчини и докато изключваше фенера на каската си, лъчът на робота угасна. Синкавобялото сияние на трите призрака освети кръгло пространство, което изглеждаше по-тъмно от камъка наоколо и оставяше впечатление за дълбочина.

— Това е портал, но е различен от миналия път. Изглежда по-отворен.

— Имаме късмет — отвърна кониак. — Стража го няма. Бързо, влизай вътре.

— Аз ще тръгна пред нея — каза кръстоносецът и хвана веригата си в ръка — и ще осветя тунела.

Ейрадис погледна назад към робота.

— Виждаш ли нещо, Войт?

— Нищо, господарке.

— Тогава трябва да останеш и да пазиш тук до завръщането ни.

— Както желаете.

Тя наведе глава и влезе през кръглото пространство, като се движеше бързо, за да не загуби кураж. Останалите два призрака я последваха.

Мястото, на което се озоваха, можеше да се намира на собствения им остров, защото в далечината се виждаха осеяните със скали плажове и разбиващите се в тях вълни, също като на Норд Минч. Тук обаче нямаше нито село, нито замък. Над всичко наоколо се извисяваха няколко гранитни монолита и макар че четиримата бяха тръгнали предиобед, слънцето потъваше на запад. Чуваше се далечен ромон на река и жален писък на гайди.

Ейрадис се завъртя към спътниците си и понечи да попита накъде да тръгнат, но видът им я накара да замълчи. Въпреки че беше виждала всички призрачни обитатели на замъка Донърджак да се проявяват в повече или по-малко плътни форми, в тях винаги оставаше нещо нематериално. Сега обаче тя не можеше да ги различи от обикновени хора.

Призрачният кръстоносец все още носеше дрипите и веригата на глезена си, но кожата му бе мазна, а брадата му по-рядка. В основата на носа му минаваше тънък бял белег, но Ейрадис не вярваше, че това е раната, причинила смъртта му. Дългата роба на призрака със завързани очи се беше превърнала в свещеническо расо и по-рано неясният знак на гърдите му се оказа резбован дървен кръст.

Красотата на кониак тук изглеждаше по-човешка — устните й бяха по-пълни, очите й грееха, косата кимаше цвят на зряло жито. Изчезването на сребристото й сияние може би малко я бе лишило от прелестта й, но въпреки това виещата жена беше разцъфнала — бяла роза вместо съвършена, но неразтворена пъпка.

— Вие… всички сте се променили.

— Ние съществуваме във Верите като легенди, а на това място легендите са живи.

— Виж камъните — каза призракът със завързани очи, като вдигна ръка и свали превръзката си. — Те се движат и смачкват онези, които се изправят на пътя им. Така намерих края си.

— Но ти… — рече Ейрадис. Струваше й се странно да срещне тъмнокафявите му очи там, където преди бе свикнала да вижда парче бял плат. — Ти си облечен като християнски свещеник. Ясно ми е, че не разбирам много тези неща, но Призрачните земи ми се струват по-древни от християнството. Как си се озовал тук?

— Баща ми последва обичая на онова време и тъй като не можеше да намери работа на всичките си синове, ме прати — аз бях проявил известна дарба за четене и смятане — да уча за свещеник. Успешно завърших образованието си и след ръкополагането ми се завърнах у дома. И всичко щеше да е наред, ако не беше гордостта ми…

— Уф, пак тази гордост — изпъшка кръстоносецът.

— Хвалех се със свещеническия сан и образованието си пред по-неграмотните си братя. След време на тях им дойде до гуша и едно пълнолуние около пролетното равноденствие ме доведоха на това място. Завързаха ми очите и ми казаха да използвам знанията си, за да намеря обратния път. Излишно е да споменавам, че не успях, и когато се насочиха към реката, за да пият вода — както правят два пъти годишно, — огромните камъни ме смачкаха.

Ейрадис погледна към монолитите със скептична почтителност.

— Каква ужасна участ. И после си се озовал в замъка, така ли?

— Точно така. Нещо продължава да ме задържа там — макар да ми се струва, че вече съм получил достатъчно наказание за арогантността си.

— Уф, гордост… — Този път кръстоносецът сниши глас, но свещеникът го чу и го изгледа изпод вежди.

— Чувам гайда. Преди не бях сигурна, но сега пищят по-високо — каза Ейрадис само за да предотврати сблъсъка между двамата. — Но не мога да разбера откъде идва звукът. Мести се всеки път, щом ми се стори, че го чувам от определена посока.

— Искате ли да се спуснем до брега? — попита свещеникът. — Гайдарят не е при водата и оттам ще е по-лесно да определим посоката.

Всички се съгласиха и тръгнаха към океана, кръстоносецът отпред, понесъл веригата си в ръка, дамите по средата и свещеникът накрая.

Сега, след като беше свалил превръзката си, Ейрадис виждаше, че е красив мъж — с орлов нос и арогантно лице, въпреки свещеническата якичка. Погледът му неуморно се плъзгаше по хоризонта и той държеше дясната си ръка така, сякаш очакваше да открие на пояса си меч. Несъмнено негодуваше, че са го принудили да стане свещеник, след като във вените му кипеше кръв на воин. Накрая стигнаха на брега, но и оттам не успяха да определят къде е гайдарят.

— Музиката кара сърцето ми да пее — извика кръстоносецът. Сините му очи хвърляха искри и той вече не ходеше изгърбен. — Прекрасна бойна мелодия!

— Но къде е гайдарят? — попита Ейрадис. — След като гайдата се чува толкова добре, трябва да е някъде нависоко, но виждам само голи скали.

— Хайде да идем да погледнем — предложи кръстоносецът. — Ние с този момък. Банши може да ти прави компания и така ще си в много по-голяма безопасност, отколкото да се катериш по скалите.