Донърджак - Страница 51

— Да, защото си предала баща си.

Ейрадис се поизправи. Беше стигнала до прекрасен период от бременността си — обгръщаше я сияние, което се излъчваше от кожата и очите й, косата й се спускаше по-дълга и гъста, отколкото във Вирту. Нямаше я и тромавостта — бе намерила равновесие около растящото си бебе и се движеше с особено изящество.

— Предадох го, при това съвсем не без да искам. — Финото лице на кониак изглеждаше властно. — Майка ми беше умряла няколко години преди това и той очевидно се канеше да се ожени повторно. Роднините от майчиния ми клан не го искаха, нито пък аз. Те ми говореха, намекваха за плановете си и макар че не вдигнах ръка срещу баща си, извърнах глава, когато разбрах, че идват за него.

— Знаеше ли, че искат да го убият?

— Подозирах.

— И това беше достатъчно?

— За какво?

— Да те превърне във виещата жена.

— Трябва да е било, щом сега съм такава.

— Каквато ще бъда и аз.

— Съжаляваш ли за решението си?

— Не.

През седмиците след разговора с Парацелз Донърджак работи толкова съсредоточено, че едва не отказа обаждане от Рийз Джордан.

— А, Рийз. Извинявай, извинявай. Съвсем се бях отвлякъл.

— Вкараха ме в работен порядък — съобщи другият. — Готов съм да ти помогна.

— Радвам се да го чуя. Ще рискувам и ще ти пратя всичките си бележки по проблемите, с които се занимавам напоследък.

— Чудесно. Когато ги прегледам ли ще разговаряме?

— Да. Ако се случи нещо, направи с тях каквото искаш.

— Какво може да се случи?

— Ще приложа и извадки от дневника ми. Мисля, че така ще получиш достатъчно пълна представа. Радвам се, че си във форма.

Донърджак прекъсна връзката и се върна на работа.

Докато луната се смаляваше и отново растеше, Ейрадис често се връщаше в тунелите. Понякога взимаше със себе си Джон. Двамата си устроиха пикник и тя му показа, пещерите, подземното езеро, захвърлените на земята мечове. (Той се съгласи с нея, че трябва да ги оставят там. Дори измислиха история как са се озовали на това място, като се смееха и постоянно прибавяха фантастични подробности.)

Но не му показа мястото, което водеше към Призрачните земи. Беше изпитала смелостта си и отиде там, но не откри нищо друго освен сляп тунел. Сондите на Войт не регистрираха отвори, нито скрити кухини.

После се опита да престане да мисли за загадката и много предпазливо намекна на Джон, че се чувства самотна. Той започна да отделя повече време от работата си и двамата често се отправяха на пътуване. Тъй като не искаха да ги подлагат на повече проверки от необходимото, избираха уединени места — Лох Нес, Вилата на гълъбите, Британския музей. Ако имаха желание, навярно спокойно биха могли да посещават някога оживените курорти, защото развитието на Вирту бе нанесло тежък удар върху обикновената туристическа индустрия. Но както и през медения си месец, те предпочитаха места, където нямаше да им задават въпроси и където можеха да се наслаждават на гледките и един на друг.

Луната през прозореца на салона отново беше почти пълна.

— Още колко дни остават? — попита Ейрадис.

— Докато се отвори лунният портал ли? Навярно два — отвърна кониак. — Отново ли искаш да опиташ?

— Да.

— Добре. Разговарях с някои от другите. Дамата от галерията ми каза заклинание срещу стража. Появило се е след моето време, но може би ще подейства. Кръстоносецът и затворникът със завързаните очи настояват да дойдат с нас.

— Нямам нищо против. Дори съм трогната.

— Ти им харесваш, Ейрадис. Всички те харесваме.

— Ами Джон?

— Той е нещо друго. Не че не го харесваме, ни най-малко, но Донърджак е смъртен. Ти не си.

— Заради Дълбоките поля ли?

— Да, но не само това. Миналото ти във Верите — Русалката под седемте танцуващи луни, Ангелът на изгубената надежда, — ти си легенда, също като всички нас. Това ни прави нещо като роднини.

— Джон също е легенда — във Вирту, разбира се.

— Може и да е така, но той няма представа за легендата, познава се като Джон д’Арси Донърджак, човек с огромни постижения, да, но въпреки това просто човек. Известна ти е променливата форма на митичността.

— Странно. Всъщност никога не съм се замисляла за това. Във Вирту има толкова много други като мен.

— Но не и във Верите.

— Не. Имаш право. Тези Призрачни земи, към които водят тунелите… какво представляват?

— Мит, предполагам, но съвсем истински, напълно материален мит, също както съществуването на стража, когото зърна, не е възможно и в същото време е още повече възможно, защото не е възможно. Ето такова е това място.

— Когато настане пълнолуние, пак ще опитаме да идем там. Ще ме научиш ли на заклинанието?

— Хайде Да открием дамата от галерията. Тя каза, че лично ще те научи.

— Чудесно. „Да вървим тогаз, ти и аз…“

— „Дорде връз небето вечер възляга…“

— „Като пациент, упоен върху маса…“

Двете се разсмяха и излязоха.

Въоръжена със заклинанието на дамата от галерията и с лампата си и окуражавана от присъствието на призраците, Ейрадис се спусна в пещерите в първия ден на пълнолунието. Макар че, строго погледнато, луната щеше да е пълна едва вечерта, виещата жена й каза, че си струва да опитат, защото „в това отношение външните признаци имат най-голямо значение“.

Войт ги следваше и осветяваше с лъча си влажната скала, но призраците бяха изразили съмнение, че роботът ще е в състояние да проникне в Призрачните земи.

След като мина през вече познатия лабиринт от подземия, групата стигна до съответния тунел. На пръв поглед той както винаги завършваше с плътна скала, но когато се приближи, за да разгледа стената, кониак се завъртя към Ейрадис с доволна усмивка.