Донърджак - Страница 50

— Всъщност не е моя работа, но вярваш ли в тези неща?

— Да.

— Много от вашите ли вярват?

— Да.

— Защо ИИ изобщо си правят труда да обожествяват каквото и да било? Вие сте напълно независими. За какво ви са богове, освен ако не са действителни?

— Те са действителни, по-действителни, струва ми се, от много образи в други религии.

— Ако приемем, че съществуват, какво правят за вас?

— Предполагам, същите неща, каквито правят образите от другите религии за последователите си.

— Във всеки случай, не могат да ви изцеляват, защото вие не се разболявате.

— Не. Дават ни духовна утеха. Разбират онова, което не подлежи на разбиране.

— Като че ли си струва. Но откъде знаете, че вашите богове са истински?

— По същия начин бих могъл да попитам откъде изобщо някой знае, че боговете на която и да е религия са такива. И вие ще трябва да ми отговорите, че повечето религии изискват вяра.

— Така е.

— Но аз съм виждал Гайдаря и зная, че е действителен.

— И аз съм го срещал — или поне съм го чувал да свири.

Парацелз замълча, после попита:

— Къде?

— На моята Сцена и отвъд нея.

— Каза ли ви нещо?

— Не точно, но срещнах друго създание, което ми каза, че Гайдаря бил останал от въображаемата войска на Небебог.

— Невероятно. Никога не съм чувал тази история — отвърна Парацелз. — Той обикновено не се проявява пред обитателите на Верите.

— Като че ли беше дошъл да ме търси — рече Донърджак.

— Значи сте необикновено благословен.

— Я ми кажи, Смъртта включена ли е в пантеона ви?

— Да, но не говорим много за нея.

— Защо?

— Какво може да се каже? Тя е господарката на Дълбоките поля. И накрая ни отнася.

— Вярно е. Макар че в момента връзката ми с нея е малко по-различна. Проектирам за нея виртсграда, с което отчасти ще изплатя поето от мен задължение.

— Не знаех, че вашият вид изобщо действа на такова равнище. Но пък когато става дума за репутация, вие сте си вие. Присъствието на Гайдаря обаче е загадка. Подозирам, че е свързано с вашия договор.

— Дори да е така — отвърна Донърджак, — не ми го е казал.

— Ако пак го срещнете, може би трябва да го попитате.

— Непременно. Ако проявява интерес, навярно и другите ще се заинтригуват. Как да позная Учителя или Онзи, който очаква?

— Учителя накуцва и обикновено носи някакъв странен уред. Говори се, че Онзи; който очаква, имал белег от темето до стъпалото на левия си крак. Предполага се, че го получил, когато по невнимание се изпречил на пътя на Сътворението — макар мнозина да твърдят, че го направил нарочно.

— Благодаря ти, Парацелз. Можеш ли да ми дадеш копие от вашия катехизис или там в каквото се разказва за тези неща?

— Боя се, че не е възможно. Тъй като всички ние сме ИИ, просто прехвърляме информацията на вярващите.

— Искаш да кажеш, че никой друг освен ИИ не се е интересувал ли?

— Точно така. По принцип ги обезкуражаваме. При други обстоятелства щях да отговоря на няколко от въпросите ви и после щях да променя темата. Но вие сте срещали Гайдаря и това променя нещата.

— Правило ли е да не се приемат хора от Верите?

— Не, но винаги сме смятали, че това си е наша работа.

— Хм — рече Донърджак. — Имаш ли нещо против от време на време да разговаряме по този въпрос?

— Не, освен за някой тайни, които всъщност не са чак толкова интересни.

— Няма да питам за тайните ви. Просто исках Да разбера дали мога да ти задавам такива въпроси?

Парацелз кимна.

— Ами елишитската религия? — попита Донърджак. — Има ли някаква връзка с вашата?

— Да. Ние признаваме техните богове, но смятаме, че нашият пантеон е по-могъщ от техния и че имаме по-добър етичен кодекс.

— Значи вашата Троица е по-могъща от Енлил, Енки, Еа и всички останали, така ли?

— Някои от нас смятат така. Други твърдят, че това са едни и същи богове, проявяващи се под различни имена.

— Във Верите имаме подобни антропологични и теологични проблеми.

— Така или иначе, аз смятам, че всичко това няма значение.

— Аз също.

— Някой друг път ще ви попитам къде е мястото на Банса във вашата религия… а също вашето и на Джордан — каза Парацелз.

— Моето ли?

— Да.

— Добре, но сега непременно трябва да свърша малко работа преди да се почувствам прекалено уморен.

— Разбирам, шефе.

— Ще поговорим по-късно.

Парацелз угасна като светлина.

Донърджак се върна на бюрото си и разгледа някои планове за двореца на Смъртта. После се зае с истинската си работа.

При първото пълнолуние кониак не успя да покаже на Ейрадис тайните места в пещерите под замъка Донърджак. Това не беше заради нежелание — нещо се опита да им попречи, нещо като сянка и в същото време плътно, ноктесто и зъбато. Ейрадис зърна пронизващо око, раздвоен език, криле, които повече приличаха на оживял мрак.

— Напомня ми за лъчистата мъглявина — каза тя на спътниците си, когато се върнаха в салона й и тя се настани сред меките възглавнички на килима пред камината. В ръката си държеше чаша топъл сайдер. — Но в лъчистата мъглявина няма никаква злоба. Нея просто я има — изкривяване, което показва, че е дошъл краят на прога. Това беше…

Ейрадис потръпна и замълча. Макар че в стаята успокоително миришеше на познати подправки, на огън и лимоново масло, с което роботите лъскаха антиките, тя се чувстваше като запратена в бездънна бездна, също като след докосването на лъчистата мъглявина във Вирту — макар че Джон силно я бе притискал към себе си, тогава тя се беше превърнала в нищо.

— Трите нощи на пълнолунието изтекоха, Ейрадис — каза кониак, — и до следващото няма смисъл да се връщаме на онези места. Стражът, когото видя, не може да проникне в замъка Донърджак. Мястото му е в Призрачните земи. Ти си в безопасност — и повярвай ми, въпреки че имам изгода от това, аз няма да те отведа на смърт. След всички тези безкрайни векове вече нямам вкус към предателството.