Донърджак - Страница 49

— Споделихте ли го с някой, който не е член на Църквата?

— Не.

— Много добре. Недейте да разговаряте за това с външни хора. Не ни трябват послушници, чието единствено желание е да придобият паранормални способности.

— Но повечето хора знаят за това, нали?

— Ние наистина разгласяваме новините за нашите чудеса, но повечето хора ги смятат за сензационни измислици. Ако всички научат, че някой притежава виртсила — добър, обикновен човек като например местният библиотекар, който просто няма нужда да става от мястото си, за да свали книгата от лавицата — веднага ще заприиждат тук.

— Но аз не мога.

— Какво не можете?

— Не мога да свалям книгите от лавиците. Прекалено са тежки и не съм в състояние да ги хващам здраво.

Келси се усмихна.

— Продължавайте с опитите, Дейвис, и ще успеете да направите много други, още по-невероятни неща. Безпокои ме обаче въпросът с вярата ви. Кога можете пак да излезете в отпуска?

Искаше му се да отговори „Веднага“, но знаеше, че няма да го направи.

— Съвсем наскоро отсъствах дълго за последното обучение тук и почти съм изчерпал отпуската си.

— Нов проект ли започвате?

— Ами почти свършвам с един, който започнах след завръщането си. Издирвам ранен готически роман по поръчка на един харвардски професор. Това включва търсене в колекцията на Девендра П. Дхарма и ми гарантира поне едно пътуване до Италия.

— Изглежда интересно. Не искате ли обаче да работите за нас?

— За вас ли?

— За Църквата. Можем да ви възложим някакво проучване. И част от работното ви време ще е посветено на вярата.

Идън се помъчи да не изглежда прекалено ентусиазиран, но съзнаваше, че очите му са се разширили от удивление.

— Наистина ли е възможно? Не искам да рискувам да загубя работата си. Отне ми много време…

— Можем да го направим. Съмнявам се, че шефовете ви биха отхвърлили изгоден договор, изискващ конкретно вашето участие.

— Сигурно сте прав, господин Келси.

— Значи приемате?

— Условията същите като в обичайната ми работа ли ще бъдат?

— Ще осъществим връзката чрез работодателите ви. Дори ще запазите обичайното си работно време — макар че може би ще ви помолим да отделите малко време и за обучението си.

— Смятайте, че съм приел.

— Кажете ми, господин Дейвис, в момента усещате ли присъствието на бог?

Идън затвори ечи, протегна ум, за да потърси онова странно изтръпване, което бе усещал един-два пъти и беше смятал за естетическа, нагласа на елишитите — нещо като едва доловим шум. Никога нямаше да го включи в биографията на Дейвис, ако не вярваше, че има нещо — макар да подозираше, че става въпрос за сложна програма, а не за богове.

— Не, господин Келси. Не чувствам нищо.

— Честен сте. Отлично. Елате и коленичете до мен. Ще изпеем химна на божествата, които — даже да не присъстват физически — обикновено се вслушват в членовете на Църквата ни.

Артър Идън коленичи до Келси и започна да изговаря встъпителните думи. Струваше му се, че ако разиграе картите си както трябва и внимава, ще получи научния шанс на живота си. Може би дори щеше да се запознае с основателите на тази религия и да открие най-големите й тайни.

Той се усмихна и запя.

6.

Вечерта, докато седеше в лабораторията си и се чудеше дали банши ще започне да вие, или ще се появи някой призрак, Донърджак се замисли за старите дни, когато тримата с Джордан и Банса бяха разработили теоретичната основа на Вирту. Както обикновено, навън валеше и мислите му се върнаха към приятелските вечери и удивителните полети на логиката. Към срещите на пица и бира. Дали все още го биваше за работата, която бяха вършили тогава?

Към полунощ го потърсиха от Центъра за ятропатични заболявания. Беше холос от Рийз.

Мъжът, който се появи пред него, изглеждаше точно като няколко часа по-рано.

— Ако получиш съобщението ми — започна той, — значи съм преживял поредната криза. Но не зная в каква форма ще съм известно време. Ще ти се обадя. Радвам се, че не получи другото съобщение.

Донърджак натисна няколко клавиша и каза:

— Парацелз, отдели ми една минутка.

ИИ се появи, облечен в бейзболен екип на „Кливлънд Индианс“, и каза:

— Здрасти, шефе.

— Кажи ми какво стана, Парацелз — каза Донърджак.

— Ами — отвърна ИИ, — двамата със Сид поработихме по въпроса, определихме най-добрия начин на действие и го предадохме на прогите за изпълнение. Те го направиха и се получи чудесно.

— Напомни ми да те повикам следващия път, когато се почувствам зле — рече Донърджак. — Междувременно, кога ще е най-добре да поговоря с Рийз?

— Можете да го поздравите още в понеделник, но изчакайте три седмици преди да приказвате по делови въпроси.

— Работата е много важна.

— Искате ли да убиете човека, който е в състояние да я свърши?

— Не.

— Тогава направете каквото ви казвам, шефе. Той се нуждае от почивка.

— Ясно — съгласи се Донърджак. — Рийз е незаменим. Той е безценен, също като Банса, ако беше още жив.

— Чувал съм за Банса. Той е човекът, започнал всичко това — отбеляза Парацелз.

— Преувеличаваш — отвърна Донърджак. — Но разработи някои нови теории за случилото се.

— Той все още заема няколко места в нашия най-стар пантеон — почти отбранително каза Парацелз.

— Не се изненадвам. Как го наричате?

— Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква.

— Струва ми се, че го познавам като Гайдаря.

— Наистина ли?

— Ами… чух го да свири и го видях. Какво можеш да ми кажеш за другите му образи?

— Учителя е геометрик, който е трябвало да се справи със сътворението на вселената. Онзи, който очаква, ще вземе участие в края или преобразяването на Вирту.