Донърджак - Страница 48

Той нарочно остави изречението недовършено.

— Разбрали сте, че сте били докоснати от божественото и че боговете са ви превърнали в нещо, каквото преди не сте били.

Рандал Келси замълча и накрая Идън започна да се чуди дали не очаква от него да му отговори, но дори да беше така, моментът вече бе отминал. Той продължи да чака и в параклиса влетяха три крилати змии. Те се понесоха пред Келси и червенокосият им каза думи, които Идън не разбра.

Всяка от змиите не надхвърляше по големина червеите, които Идън беше изравял като малък в зеленчуковата градина на майка си, за да ги използва като примамка за риба. Дали някога бе улавял нещо? Помъчи се да си спомни, но успя да си представи само подпухналите розови гадинки, които се гърчеха на кукичката му, неестествено чисти от водата в потока.

— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис?

Идън подскочи, когато гласът го откъсна от спомените. Дали не беше задрямал? Сега змиите пърхаха пред лицето му и люспите им блестяха като скъпоценни камъни. За миг му се стори, че въпроса е задала една от тях.

— Вярвате ли в боговете, Иманюъл Дейвис? — повтори Келси.

— Повече от всякога.

— Повече от нищо може пак да е нищо.

— Така е. — Идън реши, че в този случай ще е най-добре да е искрен. Учителите му вече знаеха, че често задава въпроси. — Ако ме питате дали вярвам конкретно в Енлил, Енки, Ищар и всички останали, ще ви отговоря така: вярвам, че съществуват божества, които намират тези имена и съответните им образи за също толкова удобни, колкото и всички други. Но ако ме питате дали вярвам, че са идентични с божествата, които са били почитани в зората на писаната история в Плодородния полумесец, ще трябва да отговоря отрицателно.

— Разбирам. Ерес?

— Предпочитам да го наричам метафизическо предположение. Във всеки случай, вярата ми не противоречи на учението на Църквата. Дори в първите уроци ни учеха, че формата и името са метафори за нещо по-основно.

— Така е, но какво ще кажете за вярата?

— Вярата е даденост — тя не може да се научи. Поне така винаги съм смятал. Вместо нея предлагам почит.

— Придобиването на виртсила не промени ли мнението ви за божествеността на онези, които Църквата на Елиш боготвори?

— Никога не съм твърдял, че се съмнявам в божествеността, а само, че се съмнявам в идентичността на божествата, които почитаме тук, и онези от древността.

— Да, разбирам.

Келси се почеса зад ухото. Облегнатото му на парапета тяло неустоимо напомняше на Идън за фермер, който си почива до селска ограда. Трябваше му само лула от царевичен кочан и сламена шапка. И все пак небрежната му поза не накърняваше величавостта на параклиса, нито свръхестествеността на наблюдаващите го змии. Нещо повече, естествеността й дори подчертаваше останалото.

Въпреки липсата на златна корона или скъпоценна митра Идън инстинктивно разбираше, че се намира в присъствието на висш жрец, който може да нареди да изключат захранването на прехвърлящата му кушетка, затова реши да претегля отговорите си с извънредно внимание.

— Какво представляват тези змии, господин Келси?

— Чудех се дали ще ме попитате.

— Ако желаете, ще оттегля въпроса си.

— Не, няма нищо. Това са записващи проги — освен всичко останало. — Келси махна с ръка и змиите се отдалечиха от Идън. — Кажете ми, братко Дейвис, какво е божественост?

— Вид заобикаляне на истината?

Келси се усмихна.

— Радвам се, че имате смелостта да го кажете, Дейвис. Когато дойдох, изглеждахте извънредно неуверен. Е, какво е божественост?

Идън се замисли какво да премълчи. Иманюъл Дейвис беше учен библиотекар, така че отговорът му трябваше да говори за образованост. От друга страна, не биваше да проявява прекалени познания в областта на теологията и антропологията.

— Размишлявам над този въпрос още откакто ме посветиха. Трябва да разберете, че за пръв път дойдох в Църквата на Елиш като турист.

— С повечето е така — меко отвърна Келси.

— Но се върнах, защото ми се стори, че в храма има нещо, когато ни казаха, че присъства божество, стори ми се, че усещам присъствието още преди да ни съобщят това.

— Интересно.

— И след време се убедих, че онова, което усещам, е еманация на божествената аура, аура, която не съм усещал никъде другаде — нито във Вирту, нито във Верите.

— Били ли сте в други църкви, Дейвис?

— В няколко. — Този отговор беше предварително обмислен. — Възпитан съм като, баптист. Отказах се. Опитах няколко други религии — макар да предполагам, че не всички могат да се определят точно като такива. По-скоро бяха философски традиции. Накрая реших, че не съществуват окончателни отговори и че просто си губя времето.

— Какво ви доведе в нашата църква?

— Едно момиче от службата искаше да дойде и не му се щеше да е само.

— Тя при нас ли е?

Не. Не й допадна. Каза, че женското начало не се утвърждавало достатъчно.

— Ищар ще се почувства ужасно наранена.

— Честно казано, просто не й хареса. Каза, че се отнасяли с жените като навсякъде.

— Е, това все трябва да се дължи на нещо, нали?

— Разбирам ви. Пък и приятелката ми си падаше малко кучка. Струва ми се, че би й харесало да се идентифицира с Ищар — агресивен феминизъм или нещо подобно, — но просто не се получи.

— Жалко, но се отклоняваме от темата — и от вашето преживяване. Как открихте, че сте развили виртсила?

— Работех нещо и диктофонът ми падна. Току-що бях свършил с послушничеството си тук, протегнах ума си и… ами, той замръзна във въздуха.

— Незабавно ли съобщихте?

— Не. Упражнявах се няколко дни. Исках… Страхувах се да не изглеждам като глупак.