Донърджак - Страница 47

Но още докато мислеше по този въпрос, Артър Идън знаеше, че няма да постъпи така — щеше да избере по-опасния подход, да съобщи на жреците и да види какво ще направят те. Опита се да оправдае решението си с научен интерес — с желанието да направи проучването си колкото може по-добро, — но разбираше, че има друга, не толкова безкористна причина.

Той протегна ума си, повдигна диктофона и го пренесе към себе си. После активира личния си дневник, съобщи датата и продължи:

...

— След следващата среща ще помоля жреците да ме приемат и ще им демонстрирам новата си способност. От досегашните си наблюдения зная, че това ще доведе до незабавно повишение — нещо като награда. От моето равнище на посвещаване имаше неколцина такива „избрани“. Всички те са непоносимо самодоволни и обикновено бързо ги повишават в следващото равнище. Не мога да пропусна такава възможност. Като предохранителна мярка ще прибавя още пластове към самоличността на Дейвис.

Идън замълча, прослуша записа, замисли се до каква степен иска да е откровен дори със себе си и продължи:

...

— Трябва да подчертая, че решението ми е мотивирано от научен интерес, но има и друга причина, която не смея да изрека и само прошепвам, докато разклащам камбанките с телекинетичен вятър и после карам чашата с чай да долети в протегнатата ми ръка. Сила. Загатване за лична божественост, каквато обещават повечето религии и каквато не е известно да е дала никоя друга. Във Вирту мнозина си играят на богове, но единствено елишитите са открили средствата да ни превърнат в богове във Верите. Трябва да науча повече преди да ги напусна.

Той изключи диктофона, без да го докосва, остави го върху масата и отпи от чая си. Със спускането на нощта в стаята около него се смрачаваше. Идън не забелязваше това — неограничени възможности огряваха вътрешния му свят.

Демонстрацията на Идън/Дейвис премина отлично. Наставничката му — ниска, топчеста азиатка, която наричаше себе си Звездата на Ищар, — го беше отвела в стаичка във Верите; където й показа, че е способен да повдига различни малки предмети и да манипулира с тях приблизително със сръчността на човек, носещ дебели ръкавици. После го прехвърли в елишитски параклис във Вирту и му каза да се моли за просветление преди да излезе оттам под формата на голям бял гълъб.

Параклисът се различаваше от онези, които Артър Идън бе виждал до този момент по време на проучването си върху Църквата на Елиш. Липсваха му възможности за побиране на голям брой богомолци. Светилището напомняше на амфитеатър. На най-ниското равнище имаше полирани пейки от рядък порфир, а подът беше тапициран с мека материя за коленичене. Коленичилите можеха да отпуснат ръце върху филигранен парапет от слонова кост, който в същото време отделяше светилището от останалата част на параклиса.

От другата страна на парапета започваха ниски стъпала, водещи към кръгъл подиум със статуя в чест на победата на Мардук над Тиамат. Една от отсечените глави на Тиамат лежеше на известно разстояние от композицията и можеше да служи за церемониален олтар.

Идън се поклони пред олтара. Искаше му се да е взел със себе си някой от записващите си проги. Той: коленичи и започна да рецитира молитвите, които беше научил по време на обучението си. Не знаеше кой може да го наблюдава и не искаше да изглежда прекалено въодушевен (макар че вътрешно се чувстваше извънредно доволен). Много внимателно повтори молитвата два пъти и тъкмо я започваше за трети, когато го ужаси внезапна мисъл.

Дали проверяваха самоличността му? Може би бяха открили пролука във фалшивата идентичност на Дейвис? Тялото му в кабината за прехвърляне бе толкова уязвимо… Идън с необичайна яснота си спомни заявленията, които беше подписал при постъпването си в Църквата на Елиш, й още по-строгите правила при посвещаването му в жречески сан. Можеха да го убият и да направят така, че да прилича на инцидент при прехвърлянето (бившите спортисти често получаваха инфаркти, когато не поддържаха формата си, нали?).

Гласът му се разтрепери. Със замъглен от страх ум той се помъчи да си спомни думите на основните молитви, на които го бяха научили при посвещаването. После припряно понечи да се изправи. Щеше да задейства аварийната процедура за отзоваване… Щеше да обясни…

— Откровение ли, братко Дейвис?

Гласът го сепна, все едно че бяха плиснали в лицето му кофа вода. Мъжки глас, силен, дълбок, с насмешливи нотки. Идън се поколеба. Не знаеше дали отново да падне на колене, или да се изправи напълно. Краката му се плъзгаха по гладкия мраморен под и той не успя да, направи нито едното, нито другото. И щеше да се строполи по задник, ако не го бяха подхванали.

Внезапно се озова лице в лице с едър червенокос мъж — навярно около трийсет и пет годишен, макар че в тази виртформа можеше да е на всякаква възраст. Лунички покриваха чипия му нос, светлосините му очи бяха заобиколени с мрежа от бръчки, които говореха, че прекарва много време на открито. Носеше проста черна памучна роба, напомняща на японска хакама.

— Аз… хм… Благодаря — успя да изрече Идън.

— Моля. Аз съм Рандал Келси. Елате, седнете на тази пейка.

Идън се подчини. Келси спокойно се настани на едно от стъпалата, водещи към светилището, и се облегна на парапета на олтара.

— Изглеждахте така, сякаш ви е проговорил някой от боговете, братко Дейвис — след малко каза той.

— Аз… — Идън се овладя преди да признае действителната причина за слабостта си. — Изведнъж осъзнах невероятното значение на случилото се. Преди сестра Звездата на Ищар да ме остави сам да се моля повече мислех как ще издържа изпитанието и се страхувах, че дарбата ще ме напусне. После всичко свърши и разбрах…