Донърджак - Страница 46

— Твой проект ли е? — попита Донърджак. — Номерът с времето и всичко останало?

Рийз кимна.

— С помощта на ИИ на genius loci — прибави той.

Донърджак се приближи и седна.

— Искаш ли да те запозная с нея? — попита старецът.

— Може би по-късно, макар че времето е едно от нещата, които трябва да включа в моята теория на полето.

— Доброто старо време, мой вечен съперник и приятел — въздъхна Рийз. — „Образът на вечността“, както го нарича Дейвид Парк в книгата си със същото заглавие. Той постулира Време I, което действа определено, и Време II, което не действа така. Време I е времето на термодинамиката, Време II е субективното човешко време. Написал я е точно преди разработването на Теорията на хаоса. Само няколко години по-късно е щяло да се получи съвсем различна книга. Въпреки това е прекрасна. Освен физик той е и философ, защото е напълно прав, поне дотам, докъдето стига.

— Искаш да кажеш, че не е стигнал достатъчно далеч ли?

— Той не е имал възможност да си играе с Вирту като нас.

— Но физиката на Вирту изглежда случайна.

— Заради привидно изкуствения си характер, Вирту е склонна към аномалии.

— Радвам се, че го казваш, като имам предвид труда на Веркор върху съвършената нестабилност.

Рийз повдигна вежди.

— Веркор греши. Ако имах време и желание, щях да го опровергая. Във Вирту съществуват универсални принципи. Но се съмнявам, че ще имам време да го докажа.

— Нали работеше през всички тези години?

— Никога не съм преставал да работя. Просто престанах да публикувам. Ако не успея да довърша записките, ще ти ги завещая.

— Благодаря. Но предпочитам да ги довършиш. Не знаех, че си в толкова добра форма, но щом…

— Външният вид лъже.

— Исках да кажа умствено. Имаш ли представа как ще се оправиш?

— Няма да се обзаложа с теб и да си прецакам късмета — отвърна Рийз. — Така постъпват статистиците. Както и да е, какво искаш да знаеш?

— Струва ми се, че искам пак да работим заедно.

Рийз се подсмихна.

— Мисля, че този път няма да мога, Джон. Това може да са последните ми часове. Както казах, ще ти завещая записките си. Недей да очакваш нищо повече.

— Тогава нека те питам нещо: добри ли са специалистите в Центъра за ятропатични заболявания?

— Досега са ме спасявали на няколко пъти. Трябва да им го призная.

— Просто си мислех, че ако се наложи да ти предоставя възможностите на института „Донърджак“, с радост ще го направя, независимо от това дали ще работим заедно.

— Винаги си бил щедър, Джон, но не зная дали ще има някаква полза.

— Няма как да разбереш, ако не провериш. Спомни си, че навремето моята фондация сериозно се занимаваше с разработване на медицинска техника. Нека открия начин да свържа моите данни с техните и ще видим какво ще се получи. Даже да не стане, никому няма да навреди. А ако даде резултат, може и да открием нищо.

— Добре. Тогава да го направим колкото можем по-бързо.

— Готово — отвърна Донърджак и щракна с пръсти.

Иззад един от камъните се появи мъж в смокинг.

— Викахте ли ме, господине?

— Виках някой не толкова официален.

— Съжалявам, мина много време.

— Така е и всъщност някой друг търсеше достъп, доколкото си спомням.

Внезапно мъжът се преобрази: сега носеше тъмнозелени панталони и спортна риза с дълъг ръкав.

— Отлично — каза Донърджак. — Искам да се срещнеш с някого по медицински въпрос.

— Мина много време. С кого?

— С ИИ от Центъра за ятропатични заболявания.

— А, Сид. Познавам го още откакто започваше. Тъкмо той започна да ме нарича Парацелз.

— Шегуваш се.

— По мое време не беше прието ИИ да се шегуват — освен ако не си специалист в областта, разбира се.

— С И. И. Айлс трябва да си бил от едно поколение. Какво мислиш за него?

— Какво мога да кажа за първия ИИ комедиант? Беше велик. Познавах го.

— Защо всъщност го унищожиха?

— Официалната версия беше, че отвличал ИИ от работата им. Постоянно повтаряли номерата му.

— Това не може да е вярно, като се има предвид колко много неща сте в състояние да вършите едновременно.

— Наистина…

— Ало, господа — каза един елегантен мъж с кафяви очи и къса брада, облечен в тъмен костюм. — Лично познавам доктор Джордан и ми е известна репутацията на доктор Донърджак. Как си, Парацелз?

— Чудесно — отвърна другият.

— Струва ми се, че в миналото вие двамата сте работили за кратко заедно — рече Донърджак. — Какво ще кажете да проверите дали можете да го направите и сега?

Мисля, че не съм упълномощен да изпълня такава процедура — отвърна Сид.

— Парацелз, ти имаш разрешение — каза Донърджак. — Приготви се. След малко ще се свържа с шефовете на Сид.

— Аз ще се заема с това — отвърна Рийз.

— Добре.

Парацелз и Сид се поклониха й изчезнаха.

— Остани при мен, Джон — прибави Рийз. — Чувствам, че ще е скоро.

— Разбира се.

— Някога виждал ли си лъчистата мъглявина?

— Да.

— При какви обстоятелства?

— Видях я, когато умря жената, по-късно станала моя съпруга.

— По-късно станала твоя съпруга ли?

— Да, периодът на ухажването ни беше извънредно странен и ни доведе на това място.

— Времеви парадокс?

— Пространствен.

— По какъв начин му въздейства?

— Не съм. Отидох на място, наречено Дълбоките поля, и помолих Смъртта да я върне.

— Сигурно се шегуваш. Няма такава…

— Има. Точно така я върнах. Но това доведе до странни резултати.

— Разкажи ми.

— Ще ти разкажа, докато чакаме.

— Добра идея — рече Рийз.

Улавянето на падащия диктофон не беше случаен късмет. Артър Идън продължи да проверява новата си способност около седмица, определи границите и възможностите й и откри повече от достатъчно доказателства, за да убеди себе си или когото и да било друг, че виртсилата е действителна. И продължи да я изпитва, докато мислеше какво да прави. Струваше му се, че е най-разумно да я запази в тайна. Ако съобщеше на елишитите, че е развил телекинетична способност, можеше да привлече вниманието им към себе си — към Иманюъл Дейвис, внимание, на което не бе убеден, че фалшивата му самоличност ще издържи.