Донърджак - Страница 43

— Философски разговори и книги. Да, звучи привлекателно. Сигурна съм, че към нас ще се присъединят и други. Кръстоносецът е проста душа, каквито са повечето от приятелите му, но сред призрачните обитатели на замъка има и такива, които биха се радвали на спокойния разговор.

— Отлично. Хайде да се срещнем някой от следващите следобеди. Опитвам се да пазя вечерите си за Джон.

Виещата жена се завъртя и я погледна. Сиво-зеленият й поглед проникна през веселите нотки, с които беше споменала за съпруга си.

— Страхуваш се, че те пренебрегва, нали, Ейрадис? Боиш се, че тук във Верите си загубила нещо от любовта му. Така ли е?

— Да — едва доловимо промълви тя.

— Джон д’Арси Донърджак те обича също толкова силно. Повярвай ми, ако изобщо можеш да вярваш на същество с репутация като моята. Той дълбоко съжалява за сделката, която е сключил с господарката на изгубените, за да те върне обратно. Вече я помоли да приеме нещо друго в замяна на детето ви. Господарката на Дълбоките поля отказа. Голяма част от работата, която Донърджак върши, цели да попречи на Смъртта да си поиска дължимото.

— Защо не разговаря за това с мен?

Призрачният кръстоносец с дрънчене се приближи до тях. Веригата му изглеждаше по-здрава отпреди и като че ли още повече затрудняваше движенията му.

— Защото, моме, той е мъж и има глупава мъжка гордост. Страхува се, че ще го укоряваш за онова, което е сторил, и не иска да те плаши. Но изобщо недей се съмнява, че те обича, теб и мъничката рожба под сърцето ти.

— Джон…

Ейрадис застана на колене и вдигна няколко бутилки от брега.

— Войт, помогни ми, моля те. Трябва да ги покажа на Джон. Той иска да му разкажа за приключенията си.

— С удоволствие, госпожо.

— Трябва да побързам. Не искам да пропусна вечерята.

— Според моя часовник ви остават още няколко часа, господарке.

— Чудесно.

Тя се обърна към трите призрака. Лицето й изглеждаше тъжно и все пак странно грееше.

— Не възразявате, нали?

— Ни най-малко. Ние имаме много време, време за сънуване, време за проучване. Върни се при господаря и му разкажи всичко, което видя днес.

— Благодаря ви. — Ейрадис разпери ръце, сякаш искаше да прегърне безплътните си спътници. — Толкова ми помогнахте. Пак ще го направим, нали?

Един по един призраците кимнаха — и един по един изчезнаха. Тя подаде последната бутилка на робота, после се завъртя с гръб към подземното море. Плисъкът на вълните в чакълестия бряг й прати сбогом.

През месеците след срещата си с Гайдаря Джон д’Арси Донърджак не чуваше воя на банши, макар че в подземията, погрешно наричани „тъмници“, от време на време се разнасяха странни звуци и призраците продължаваха да блуждаят из коридорите на замъка Донърджак.

— Я кажи — каза той, когато се сблъска с призрачния кръстоносец, придружен от много по-нисък дух, понесъл главата си под мишница, — кой е твоят приятел?

— Той е от шестнайсети век — отвърна кръстоносецът, — и имало нещо, свързано с външна политика, затова старият господар нареди да го обезглавят. Наричам го Малчо.

По-ниският призрак повдигна главата си за окървавените й кичури и му се ухили. Устните му се сгърчиха.

— Добър ден — каза той. Последва ужасяваща усмивка, след което устата широко се отвори и нададе страшен крясък.

Донърджак отстъпи и попита:

— Защо правиш така?

— Длъжен съм периодично да надавам предсмъртния си вик — отвърна другият. После го повтори.

— Трябва да е било зрелищна гледка.

— О, наистина беше така. Всички ученици бяха освободени, за да присъстват, макар че тук беше устроено специално представление за по-знатните и всички много се забавляваха за моя сметка. — Той отметна кичурите от челото си. — Обърнете внимание на отсъствието на уши например. Не успях да открия даже астралните им аналози, за да ги нося в джоба си, докато блуждая.

— Господи! И в какво те обвиниха?

— В отравянето на един куп дребни благородници и заговор за отравянето на местния господар, да не споменавам за онези от кралския двор.

— О, в своето невежество онези хора са проявили невероятна жестокост.

— Не знам за невежеството им, но останалото наистина беше жестоко.

— Какво искаш да кажеш?

— Палачът може да те накара да признаеш много неща, понякога даже истината.

— Искаш да кажеш, че наистина си отровител и заговорник ли?

— Малчо няма да признае нищо повече — каза призрачният кръстоносец. Безглавият Отново извика и започна да избледнява.

— Не трябваше да говориш така — поясни другият и разклати веригата си. — Припомни му за вината му и още повече влоши нещата. Беше си добре с мисълта за липсващите си уши. И с празника в негова чест, така да се каже.

— Ако си спомниш името си или някакво важно събитие, и с теб ли ще се случи така?

— Не зная. Трудно е да се каже.

— Навярно бихме могли да проверим.

— Не, недейте, господарю. Не се знае какво може да предизвика това. Предпочитам да открия, когато му дойде времето.

— Но…

— Най-добре не се намесвайте в естественото развитие на нещата. Повярвайте ми.

И той угасна като пламъче на свещ.

— Фаталистични глупости! — изсумтя Донърджак. — Понякога единственият начин е да се намесиш.

Излезе при бойниците и усети, че студеният вятър го опръсква с няколко капчици дъжд. Меко време. Замисли се за Смъртта, Ейрадис и неродения им син. Просто не беше честно. Даваше на господарката на Дълбоките поля палат, какъвто никой друг не бе виждал. Не беше справедливо да й дари и плода на любовта си.

Трябваше да има някакъв изход. Не можеше ли да изобрети средство, за да направи замъка Донърджак недостъпен за Смъртта? Той се засмя. Лош избор на думи. Нищо не можеше да бъде изолирано от Смъртта. И все пак това го наведе на нова поредица от мисли. Бе убеден, че господарката на Дълбоките поля не желае момчето мъртво. Тя искаше да отведе бебето в детската стая в мрачния си дворец живо. Защо?