Донърджак - Страница 42

В тези пещери откриваше различни неща: стари бутилки, остатъци от свещи, ръждясала кутия машинно масло, два строшени, захвърлени един до друг меча, парцалена кукла — шевовете на лицето й все още разкриваха кривата й усмивка. Ейрадис дори не докосваше повечето от тези находки, но прибра куклата в джоба си, тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави самотна в мрака.

Времето загуби всякакво значение. Призраците се носеха край нея почти без да разговарят и обикновено разменяха по някоя дума само помежду си. Когато минеше покрай собствените си отпечатъци в пясъка, тя се чудеше преди колко време ги е оставила. Можеше да е само преди минути или пък преди векове. Накрая усети солен вятър и той я изтръгна от съня, в който беше блуждала.

— Откъде идва този вятър? — каза тя и собственият й глас й прозвуча странно.

— При отлив една от пещерите нататък излиза към морето — отвърна кониак. — Искаш ли да я видиш?

— Да.

Свежият вятър разнесе мъглите в ума й и Ейрадис закрачи по-енергично. Светлината на призраците отслабна, когато завиха зад поредния ъгъл и навлязоха в пещера, по-голяма от всички до този момент. Дължината й бе трийсетина метра и по-голямата част от пространството заемаше подземен басейн с ромбовидна форма. Брегът откъм тях беше чакълест. Отвсякъде другаде го заграждаха скали, освен тясна ивица светлина от отсрещната страна.

— През онзи отвор може да влезе лодка — замислено рече Ейрадис. — И ако знаят пътя през пещерите, пътниците й биха могли да проникнат в замъка.

— Да — потвърди призракът със завързаните очи. — Този път беше известен още по мое време, известен И понякога използван за дребна контрабанда, друг път с по-тъмни цели.

— Чудя се дали Джон го знае.

— Моля за извинение — каза кръстоносецът, — но се съмнявам. Господарят не показва да му е известен, а селяните отдавна са забравили за съществуването му. Замъкът толкова дълго беше само купчина камъни.

— Непременно трябва да му го покажа. Може да го развесели. Надявам се, че ще намеря обратния път.

Отгоре се разнесе гласът на Войт:

— Господарке, записал съм всичко, в случай че по-късно пожелаете да разгледате маршрута ни. Спокойно бих могъл да разпечатам карта.

— Отлично. Я ми кажи, видеозапис ли си направил, или просто си следил напредването ни?

— Записвах изминатото разстояние и посоката. По-добре ли щеше да е, ако бях направил видеозапис?

— Не, Войт, постъпил си много добре. Просто се чудех дали призраците се виждат на запис.

— Предполагам, че не, господарке. Самият аз едва долавям присъствието им, при това главно заради аудиоинформация, която не може да се обясни по никакъв друг начин. Тъй като не ги регистрирам с оптичните си рецептори, трябва да заключа, че няма да бъдат записани и от видеокамера.

— Много интересно.

Ейрадис закрачи по брега. Виещата жена се понесе до нея. Въпреки че селяните бяха забравили за съществуването на пещерата, водата носеше следи от присъствието им: парчета рибарска мрежа, счупена шамандура, полуразпаднала се обвивка от шоколад. Сред плаващите останки имаше и по-стари неща, датиращи отпреди строгите закони за рециклиране от миналия век. Някои от бирените кутии и бутилки от безалкохолни напитки спокойно можеха да имат стойност като антики — Ейрадис беше виждала такива неща в антикварните магазини по целия свят. Може би по-късно щеше да събере няколко и да провери цената им в каталозите.

— В тези пещери има нещо повече, отколкото ми показваш — обърна се тя към кониак. — Убедена съм.

— Какво те кара да смяташ така?

— Предчувствие, нищо повече. Предчувствие и навярно присъствието на призрака със завързаните очи. Нямаше да е тук, ако всички тези тунели водеха само до малки пещери и стар контрабандистки път.

— Логично. Ами ако ти кажа, че си права, че има още нещо?

— Ще те помоля да ми го покажеш.

— Даже да е опасно ли?

— Това все пак е моето подземие. Трябва да зная какво има в замъка ми, нали?

— Мнозина господари и господарки на този замък са легнали в гроба, без да знаят какво крият тунелите.

— Моля те най-любезно. Това сигурно е важно.

— Навярно е така, след като го споменаваш. Това механично създание вече знае за подземията повече от мнозина, които са се опитвали да ги проучат. Всички са склонни да подценяват сложността му.

— Интересно. Това означава ли, че ще ми покажеш тайните?

— За да се опиташ да ги откриеш с твоите механични помощници ли? Чудя се обаче дали те са в състояние да открият онова, което бих могла да ти покажа аз. Но трябва да разбереш, че готовността ми да те водя не намалява потенциалните опасности.

— Разбирам… и въпреки това продължавам да съм заинтригувана.

— Пътят може да се открие само при пълнолуние.

— Пълнолунието току-що отмина!

— Съжалявам, но това е задължително.

— Тогава ще трябва да почакам. След месец ще съм малко по-тромава, но това определено няма да ме задържи в покоите ми.

— Тогава ще уредя всичко. Ако е възможно, ще те заведа.

— Почакай!

— Да?

— Ще те видя ли пак преди пълнолунието?

— Наистина ли искаш? Говори се, че моето присъствие е лоша поличба.

— Мислех, че това се отнася само за воя ти.

— Хората често бъркат едното с другото.

— Да, бих искала да се срещаме. Можем да продължим да проучваме обикновените страни на тези подземия. Или… ти прояви интерес към книгата, която четях. Мога да ти чета, ако самата ти не си в състояние.

— Съблазнително. Материалните неща са уморителни. Да, много бих искала.

— А аз бих се радвала на твоята компания. Ти и другите призраци сте способни да обсъждате някои метафизични въпроси, които не разбира дори Джон — а проблемите на живота и смъртта извънредно ме интересуват. Колкото и да се мъча да забравя, нещо от Дълбоките поля продължава да е с мен. Искам да се избавя от него преди да родя бебето.