Донърджак - Страница 41

— Не би било зле. Не съм навлизал навътре в тунелите, но като че ли има доста непроходими участъци.

— Не ми трябва бавачка, Джон. Запази я за бебето!

— Моля те, Ейра, не се дръж неразумно. Не те карам да стоиш вътре — моля те само да вземеш някой робот, за да ти помогне, ако паднеш или се подхлъзнеш.

Ейрадис едва не отвърна, че очаква да я придружи поне един призрак, но се овладя. Джон дори не си представяше колко много време прекарва жена му с призрачните обитатели на замъка Донърджак: с призрачния кръстоносец, с Малчо, с Плачещата слугиня, затворника със завързани очи, с дамата от галерията, а сега и с кониак. А и всъщност доводите му бяха основателни.

— Добре, Джон, имаш право. Ще питам Дак кой от тях е свободен.

Съпругът й остави дисковете, прегърна я и прошепна в косата й:

— Можеш да вземеш който и да е робот, обич моя. Ти си по-важна от всяка задача, която трябва да се свърши тук.

„Почти всяка. Ти за нищо на света не би оставил работата си“ — горчиво си помисли тя и тутакси се укори за сприхавостта. Знаеше, че за него проектирането на двореца на Смъртта означава да изпълни своята част от сделката, която му беше върнала Ейрадис, но подозираше, че тази му всеотдайност съдържа и известна доза гордост. Господарката на Ентропията постоянно му пращаше електронна поща с предложения за корекции и допълнения към своя Дворец от кости. Джон бе споменал, че се чувства странно поласкан да получава писма от създание, смятано за легенда дори от най-великите учени на Верите.

— Благодаря ти, Джон — отвърна тя, като се опитваше да не обръща внимание на мислите си. — Предполагам, че ще ми е достатъчен някой от роботите с общо предназначение.

Той се усмихна, отново я прегърна, после взе дисковете и четящото устройство.

— С нетърпение очаквам да ми разкажеш за откритията си, скъпа. Ще те видя ли на обед?

— Навярно — отвърна Ейрадис. — Не зная докъде ще стигна — а и тръгвам късно.

— Добре. Не се уморявай.

— Няма.

Джон леко я целуна по бузата и излезе. Ейрадис остана неподвижна още няколко секунди, като се чудеше дали не го е ядосала. Успя да сподави въпроса с известно усилие. Знаеше, че не може да го догони и да го попита, без да предизвика спор по същите проблеми, които бе решила да не повдига. Бракът — поне с всеотдаен учен — се оказваше малко по-труден, отколкото си представяше. Изобщо не беше съзнавала, че изкуството, изградило любимия й, ще е и неин съперник.

Тя притисна очите си с пръсти и се насили да прогони тези мисли от главата си. С времето щеше да си намери повече занимания. Когато се родеше бебето, щеше да има достатъчно работа. Засега й предстоеше да проучи тунелите и да се наслади на странната компания на кониак.

Тежкият железен ключ, който отваряше дебелата желязна врата, спокойно можеше да е останал от първоначалния замък, но Ейрадис знаеше, че в една от поредните си прищевки, които обикновено запазваше за изкуството си, Джон е поръчал да изковат вратата в селото. Пантите й изскърцаха, но се отвори съвсем лесно.

Беше се спуснала в подземието на „тъмниците“ заедно с Войт, сервомеханизъм с общо предназначение, който в момента приличаше просто на еднометрово яйце от червеношийка, висящо на трийсетина сантиметра над земята. Въздушната му възглавница леко надигаше праха, но иначе присъствието на робота не й се натрапваше. Докато вкарваше ключа в ключалката, към нея се присъединиха призрачният кръстоносец, кониак и затворникът със завързаните очи.

— И той поиска да дойде — махна с ръка към другия призрак кръстоносецът. — Каза, че познавал мястото. Реших, че няма да имаш нищо против.

Ейрадис включи лампата на каската си и освети мрака. Войт последва примера й и насочи към тунела по-широк лъч. Пред тях се разкри коридор, широк метър и половина. В непосредствена близост беше облицован с дялан камък, но по-нататък скалата изглеждаше необработена.

— Приятелят ти може ли да вижда? — попита тя и посочи към призрака със завързаните очи.

— Да, може — увери я кръстоносецът. — Пък и да не може, какво ще му се случи, ако падне, след като от векове е напуснал тленната суета?

— Имаш право — съгласи се Ейрадис. — Да вървим тогава.

— Да затворя ли вратата зад нас, господарке? — попита Войт.

Тя се поддаде на импулсивната си реакция. Нямаше причина да затварят вратата. Не се криеха от никого, но Ейрадис копнееше за приключенската атмосфера, която щеше да породи този незначителен жест.

— Да, затвори я, Войт, но недей я заключва.

— Слушам.

Роботът протегна механична ръка и вратата се затвори с изскърцване и глух екот, от които я полазиха приятно възбуждащи тръпки. Докато чакаше очите й да привикнат със светлината на лампите, Ейрадис видя, че всеки от трите призрака излъчва бледо синкавобяло сияние. Никога не бе забелязвала този ефект. От друга страна, до този момент не се бяха срещали на толкова мрачно място.

— Толкова е тъмно — прошепна тя.

— Да — съгласи се призрачният кръстоносец.

Виещата жена не каза нищо и ги поведе напред. Ейрадис я последва, изненадана от суеверния страх, който я изпълни. Мракът, грубият камък, мирисът на мухъл и морска сол събуждаха спомени, за които много отдавна не се беше сещала. Тя се съсредоточи върху настоящия момент — хрущенето на пясък и скала под краката й, лепкавата каменна стена, до която бе допряла пуловера си, досадните капки вода, които падаха от тавана и се стичаха по носа й — и споменът изчезна, заедно със страха й.

Ейрадис бавно следваше кониак по тунелите. Те лъкатушеха и се пресичаха толкова често, че не можеше да е сигурна на какво разстояние от замъка са се отдалечили — и дали изобщо са напуснали границите му. Понякога подземието се разширяваше, за да се превърне в малка пещера, и тогава тя нареждаше на Войт да се издигне към тавана и да освети цялото пространство.