Донърджак - Страница 40

— Прекалено самотна ли се чувстваш, Ейра?

— Не, обич моя. Намерих с какво да се занимавам. И все пак всичко ще загуби привлекателността си, ако не очаквам компанията ти вечер.

— Обичам те, Ейра. Може невинаги да го проявявам, но те обичам… повече, отколкото мога да го изразя с ДУМИ.

Отговорът й не беше словесен, но му достави наслада и Джон се върна в кабинета си с един час по-късно, отколкото имаше намерение, усмихнат и сгрян от мисълта за смеха й.

Ейрадис сама разчисти масата от обеда (Дак ръководеше роботите, които по заповед на Донърджак разтоварваха сандъци с електронно оборудване) и тази проста задача й достави удоволствие. Когато всичко бе подредено, отиде в салона и пъхна в огъня нова цепеница. Въпреки че зимата отстъпваше мястото си на пролетта, замъкът оставаше студен. Тя си взе книга, настани се на един от столовете и положи всички усилия да забрави, че чака да види дали кониак ще дойде при нея. Беше й хрумнало, че духът може да я обвърже с нейната страна от уговорката и после с неохота да изпълни своята.

Безпокойството й обаче бе напразно, тъй като едва успя да прочете две страници, когато пламъците на огъня заподскачаха, вятърът навън заблъска стъклата и ето че стройната бледа фигура на виещата жена седеше на стола до камината.

— Интересна ли е? — попита тя и посочи книгата, която Ейрадис остави в скута си.

— Много — отвърна Ейрадис. — Разкази за морски пътешествия. След като си била русалка е странно да възприемеш останките от кораба от гледна точка на моряците. Разбира се, повечето моряци във Вирту са на почивка и потъването им задейства отзоваваща програма във Верите.

— И все пак действията във Вирту могат да предизвикат смърт във Верите, Странно, нали, след като само едното място е действително.

— Вирту е действителна — отвърна Ейрадис. Разбираше, че кониак трябва да има причини да започва по такъв уклончив начин.

— Така казваш ти, така твърдят и мнозина, особено от Вирту, но откъде се е взела тази действителност?

— Никой не знае. Това е голямата загадка, загадката на Първото слово, Хаосът на Сътворението. Прости ми, кониак, но аз не съм набожна — дори Дълбоките поля не ме насочиха към такава самовглъбеност.

— Но господарката на Дълбоките поля те превърна в създание на Верите, ангел на Вирту. Питала ли си се защо го е сторила, след като Донърджак я е помолил само да ти върне живота? Колкото и мъдър да е, Джон д’Арси Донърджак дори не се е сетил да те поиска за жена във Верите.

— Странното великодушие на господарката на Дълбоките поля наистина ме удиви и реших, че е искала да родя това дете, за да може да го получи в замяна на живота ми, но каква полза би имала тя от дете от Верите?

— Ами ако твоята рожба не е просто дете на Верите? Ами ако, въпреки промените, които е направила в теб, синът ти наследи нещо от Вирту? Какво ще представлява тогава?

— Объркваш ме. Виеща жено, струва ми се, че са сбъркали името ти! Трябвало е да те нарекат „Загадъчната жена“!

Кониак избледня на стола си и по стройната й фигура запробягваха вълни. Ейрадис си помисли, че може да е обидила духа. После разбра, че виещата жена се смее. Когато прозрачността й изчезна, високите й скули бяха поруменели и тънките й устни се извиваха в приветлива усмивка.

— Ти ми харесваш, Ейрадис. Жалко… Добре. Ще ти го кажа направо. Не всички от Вирту са доволни, че връзките с Верите са еднопосочни. Господарката на Дълбоките поля знае това и се опитва да си осигури преимущество в тази игра. Твоят син може да е това преимущество, може и да не е, но така или иначе Смъртта навярно е хванала Джон д’Арси Донърджак в капана си и ще го принуди да й го даде.

— Защо Джон? Защо мен? Ние не сме единствената двойка, разделена от интерфейса.

— Не, но той е Джон д’Арси Донърджак, а ти… ти, клето създание, си нещо много повече, отколкото съзнава съпругът ти. Прахът на черната пеперуда още лепне по косата ти. Казвала ли си го на Джон?

— Не съм.

— Така.

Последва продължително мълчание, което по някакъв странен начин беше приятно. Наруши го Ейрадис.

— Под замъка има тунели.

— Зная ги.

— Исках да ги проуча.

— Мога да ти ги покажа.

— Утре ли?

— Утре.

— Тогава доскоро.

— Доскоро.

Виещата жена изчезна. Ейрадис се усмихна и вдигна романа си. Бе чудесно отново да има приятелка, особено в такъв момент. Роботите бяха симпатични, призрачните воини също, но нищо не можеше да се сравнява с компанията на представител на собствения ти пол.

Тя прелисти страницата. Вятърът виеше над измисленото море. Ревът на океана навън й осигуряваше музикален фон.

Затоплена от овесената каша със сметана на закуска, Ейрадис си обу тежки ботинки — доста по-грозни, отколкото предпочиташе, но затова пък водонепроницаеми и с дебели грайфери. Върху вълнените панталони и пуловер си облече леко яке, по-скоро за да се предпази от влагата, защото не предполагаше, че в подземията ще има вятър.

— Пак ли отиваш на плажа, Ейра? — попита я Джон. В едната си ръка небрежно стискаше дискове и четящо устройство и очевидно идваше от кабинета си да вземе материалите, които бе чел в леглото предишната вечер.

— Не — отвърна тя и с изненада долови предизвикателните нотки в гласа си. — Реших да проуча тунелите под замъка — останките от старата крепост.

Джон се понамръщи, погледна през прозореца, забеляза ситния дъжд и кимна.

— Времето навън не изглежда много примамливо и след като не искаш да използваш Сцената…

— Не искам.

— В такъв случай… Ще вземеш ли със себе си някой робот?

— Нямам такова намерение.