Донърджак - Страница 39

— Смъртта? Очаквала? Какво искате да кажете?

— Защо да ти обяснявам? Какво можеш да ми предложиш? Коя си ти, призрак от Вирту, че да заповядваш на някого с благородна кръв?

— Благородна кръв?

— Да, моме, кониак е от рода Донърджак, от род, по-древен от този на Донърджак, от клана, който роди господарите на тази земя, присвоена от твоя съпруг по правото на закона и донякъде на кръвта.

— И все пак… и все пак вие твърдите, че сте от рода Донърджак.

— Да, той е господарят тук и аз съм виещата жена на тази земя, затова съм от неговия род — и от твоя род, призрак от Вирту.

— Тогава ми помогнете, заради същия този род, заради древния клан, който ви е родил. Нима гордите потомци на тази земя трябва да бъдат използвани като пионки — даже един от играчите да е самата Смърт?

Кониак студено се усмихна с тънките си устни.

— Това ли е всичко, което ми предлагаш, жено от Вирту? Възможност да защитя гордостта на хора, отдавна превърнали се в прах, заради други, които скоро ще се превърнат в прах? Смяташ ли, че е достатъчно?

Ейрадис прикри вълнението си — кониак спокойно можеше да изчезне с презрително изсумтяване и вой. По време на разговорите й с призрачния кръстоносец, дамата от галерията и другите, които блуждаеха в замъка Донърджак, това често се беше случвало. Тя разполагаше с нещо, което виещата жена искаше. Само да можеше да го открие…

— Каква цена според теб е достойна за моята информация, жено от Вирту, господарке на замъка? — попита кониак.

Ейрадис едва не отвърна „Всякаква“, но я спря споменът за сделката на Джон, добронамерена, но необмислена (макар че без нея детето изобщо нямаше да се роди, така че…). Тя разтърси глава, за да проясни хаоса от мисли. Но виещата чакаше.

— Няма да разменя своя живот, нито този на мъжа ми, на детето ми, нито пък на когото и да било другиго, защото животът не е разменна монета. Ще изпълня всяко друго твое разумно искане.

— Само колко си предпазлива — подигравателно рече кониак. — Но ти имаш повече основания от другите да познаваш стойността на предпазливостта. Много добре, ето цената ми. Бях превърната във виеща жена въпреки волята ми. Като наказание за това, че не успях да предупредя баща си за заговора, който отне живота му, в смъртта аз трябва да предупреждавам обитателите на замъка за приближаването на тяхната смърт. Заеми моето място, господарке на замъка, и ще ти кажа каквото знам.

— Да заема твоето място?

— Да, след собствената си смърт, когато и да настъпи тя. Не искам сегашния ти живот, а само задгробния.

— Задгробния ми живот…

Ейрадис сбърчи чело и се помъчи да си спомни времето, прекарано в Дълбоките поля. Беше… Не беше… Не бе точно… Не можеше да си представи как е или не е било, освен че я е имало. Същността й не беше преставала да съществува.

— Съгласна съм — сложи край на размислите си тя. — След смъртта си, когато и да е тя, ще заема твоето място като кониак.

— Така да е — каза виещата жена и с тези думи Ейрадис осъзна, че няма връщане назад — някакво копринено въже се бе увило около нея и я привързваше към съдбата й също толкова здраво, колкото призрачният кръстоносец беше привързан към веригата си.

— А сега ми разкажи какво знаеш за плановете на Смъртта. Кажи ми защо виеше за мен и моите мъже.

— Ти замръзваш — рече кониак и Ейрадис усети, че наистина е така. — След като направи толкова много, за да спасиш сина си, не трябва да го излагаш на риск още преди да се е родил. Влез вътре, нахрани се и пийни нещо. Когато останеш сама, ще дойда да поговорим.

— Но…

— Край… — пронизително извика виещата жена, изчезна и остави след себе си само ехото в скалите.

— Призраци — каза Ейрадис на глас. — Последната дума винаги е тяхна. Всъщност може би така трябва.

— Искаш ли още малко задушено, скъпа? — вдигнал черпака над купата, попита Джон.

Ейрадис се засмя.

— Вече изядох две порции, Джон, две порции задушено, резен пресен черен хляб и парче мек чедър. Аз просто съм бременна, не се угоявам за панаира.

Той остави черпака и също се засмя. После премести стола си, седна до нея и я прегърна през рамо.

— Излишно се суетя, така е — каза Джон, — но се тревожа за теб. Това не е обикновена бременност. Искам да не си лишена от нищо.

— Благодаря ти, Джон. Зная го.

— И не съм сигурен, че за теб и бебето е добре да обикаляш навън на студа. Голямата сцена не ти ли стига, за да се наслаждаваш на гледките?

— Не, във Вирту не се чувствам в безопасност, Джон. Не зная какво е направила господарката на Дълбоките поля, когато ме върна, но се страхувам, че може да промени решението си. Най-добре да не се мяркам излишно пред очите й.

— Голямата сцена е по-скоро Верите, отколкото Вирту, Ейрадис. Тя представя външния вид на Вирту, без да проектира същността в програмата. Можеш да й се наслаждаваш, без да участваш в нея — не е нищо повече от красив тапет.

— Зная, Джон, зная. И все пак съзнанието на господарката на Дълбоките поля се простира в цяла Вирту, даже когато не осъществяваме прехвърлянето. Не, предпочитам да избягвам Вирту, освен ако не си с мен — а може би дори тогава.

— Както кажеш, скъпа.

Думите му прозвучаха безизразно, но Ейрадис усети, че я иронизира, сякаш внезапно са й се дояли кисели краставички или сладолед с манго.

— Ами тогава, Ейра, щом не мога да очаквам да се пазиш от студа, искаш ли да се преместиш някъде на по-топло? Бих могъл да те посещавам често. Бих дошъл заедно с теб, но имам нужда от оборудването, което монтирах в замъка.

— Не, Джон. Не искам да те оставям. И без това те виждам достатъчно рядко. Поне ми позволи нощем да усещам топлината ти до себе си.