Донърджак - Страница 38

Но не получи отговор.

Когато се върна на предишното място, вече я нямаше и черната пеперуда.

— Алиот? — попита той. — Тук ли си още?

Отново никакъв отговор.

Донърджак тръгна обратно. После импулсивно активира пулта си и се издигна нависоко. От гайдаря нямаше и следа, но остана впечатлен от фините промени в терена, очевидно предизвикани от музиката. Полегатите склонове бяха станали по-стръмни, стръмнините се бяха превърнали в недостъпни чукари. Земята изглеждаше по-дива, като в някогашните сурови времена.

Донърджак се спусна и превключи на нормална търсеща програма, която позволи на пейзажа на Вирту да преминава през Голямата сцена. Можеше да хололизира или да оставя непокътнато всичко. Остави го непокътнато. После се завъртя и излезе в собствения си свят.

В деня, в който най-после срещна банши, Ейрадис вече ясно различаваше издутината на корема си. От известно време двамата с Джон постоянно обитаваха замъка и рядко напускаха шотландския си остров. Уединението им носеше любовна наслада, но тя знаеше, че по този начин Донърджак свежда до минимум неудобните въпроси за произхода на съпругата си.

Ейрадис също искаше да запази тайната. Криенето нямаше да продължава вечно. Той й беше обяснил системата, по която възнамерява да вкарва данни за нея в архивите на Верите — много от които се съхраняваха във Вирту. Но докато разработваше плановете за двореца на Смъртта и от време на време работеше за института „Донърджак“, не му оставаше време за друго. Тя нямаше нищо против. Въпреки че спомените й бяха съвсем бледи, преживяванията в Дълбоките, поля все още я преследваха. Изолираният замък с неговите многобройни призраци и роботи й бе достатъчен.

И все пак понякога го напускаше, за да се разхожда край океана по особено уединен каменист плаж. Рибарите никога не идваха на това място — вълните криеха прекалено много скали и селяните познаваха прекалено добре влагата, студа и буйния нрав на морето, за да откриват очарование или романтика в дивата гледка.

Ейрадис обаче й се наслаждаваше и докато бременността й напредваше, все по-често се разхождаше по плажа, достатъчно топло облечена, за да се избави от загриженото гълчене на роботите и призраците. И една мъглива сутрин срещна банши именно там.

Отначало си помисли, че някое от селските момичета е дошло да пере, но идеята й се стори несериозна още преди окончателно да се оформи. Кой би киснал в ледената солена вода, когато в селото имаше достатъчно газови перални и сушилни? Изпълнена с любопитство, тя побърза нататък. Натежалото й тяло правеше стъпките й по кръглите камъчета на плажа малко тромави. Когато приближи, Ейрадис видя, че първоначалното й предположение явно е вярно — момичето наистина переше дрехи в солените води на островчето.

— Госпожице? — повика я тя. Искаше й се повече да е усвоила местния диалект, макар да подозираше, че призраците могат да я научат на език с неколковековна давност. — Госпожице? Да не сте загубили нещо? Мога ли да ви помогна?

Сепнато от гласа й, момичето — не, жената — се изправи и дрехата, която переше, изчезна, но не й преди Ейрадис да зърне карето на рода Донърджак. Когато жената се завъртя към нея, тя видя защо отначало я е помислила за по-млада — беше ужасно слаба и все пак излъчваше сила и от сиво-зелените й очи струеше странна напрегнатост.

Тези сиво-зелени очи дотолкова привлякоха вниманието й, че Ейрадис се приближи до нея още преди да забележи изключителната й красота. Правата й копринена коса, която се спускаше почти до стъпалата й, имаше цвят на лунни лъчи. Макар че роклята й изглеждаше семпла, просто парче плат с панделка на шията и волан под малките й обли гърди, видът й беше аристократичен, такива бяха и фините й остри скули. По ръцете й нямаше следи от пране и пръстите й бяха също толкова дълги и фини, колкото и всичко останало в нея, със съвършено оформени нокти.

— Вие не сте от селото — каза Ейрадис, като се насили да не направи реверанс (в края на краищата, нали бе господарка на тази земя и съпругът й беше владетел на замъка). — Моля, кажете ми коя сте?

— Аз съм кониак на тази земя, на старите господари, издигнали първите древни укрепления, върху праха от които съпругът ти построи замък, за да го направи твой дом.

Говореше също толкова изтънчено, колкото изглеждаше, но в интонацията й имаше нещо, което накара Ейрадис да потръпне и инстинктивно да защити корема си с длан.

— Кониак ли? Какво означава това?

— „Виещата жена“ — отвърна другата. — Призрачният кръстоносец ме нарича с ирландското име „банши“. Майка му е била ирландка, въпреки че той не си го спомня.

— Знаете ли името му?

— Да, но той не го иска. Когато го пожелае, сам ще го разбере. — Виещата насочи сиво-зелените си очи към Ейрадис. — Искаш да ме попиташ какво правя тук ли?

— Не, помислих си, че мястото ви е тук, както мястото на призраците е в замъка.

— Би трябвало повече да се замисляш. — Изражението на кониак не беше любезно, но не можеше да се каже и обратното. — Знаеш ли каква е моята функция?

— Призрачният кръстоносец каза, че воят ви имал нещо общо с предзнаменования… предзнаменования за смърт — колебливо отвърна Ейрадис. Държеше едната си ръка плътно долепена до корема си, а с другата придърпваше около себе си наметалото, сякаш тежестта на вълната можеше да защити нероденото й дете. — Каза, че виете за мен — за мен, за моето бебе и за Джон.

— Така е. Питаш ли се защо?

— Да.

— Смъртта те отнесе, с определена цел и те върна поради същата причина. Твоят Джон захапа примамката — макар че, за да съм справедлива към него, Донърджак постъпи съвсем различно от онова, което очакваше господарката на Дълбоките поля.