Донърджак - Страница 37

Издърпа волана назад и се издигна по-нависоко. Но хълмовете продължаваха, отчасти се закриваха един друг и от тази височина музиката почти не се чуваше. Защо си правеше този труд, запита се той, да търси местно, маловажно явление във Вирту? Но нещо в звуците го зовеше, навярно дърпаше някаква родова струна и го караше да ги чувства някак по-особени.

Така че продължи да търси, да кръжи и да се издига. Накрая зърна мъж, изправен върху скала в малка долина и стиснал в ръцете си гайда. Донърджак се спусна по-ниско и бавно се приближи, докато мъжът и камъкът не се озоваха в обсега на Голямата сцена.

После тръгна към него, спря на десетина крачки и плъзна поглед по стройната фигура и поддържаната брада на мъжа, по кинжала на глезена му и двуострия меч на хълбока му.

Заслуша се и в същото време забеляза, че теренът около него бавно се върти. Хълмовете потъваха в долини, издигаха се нови възвишения. После внезапно осъзна, че те някак си се подчиняват на музиката. Сякаш мястото бе станало подвижно и танцуваше под писъка на гайдата против волята на своя genius loci.

Музиката продължаваше, промените също. След известно време забеляза, че изтравничетата недалеч от него изведнъж са клюмнали. Цветята започнаха да вехнат.

— Здрасти — разнесе се тих гласец. — Музиката е страхотно нещо, нали?

Донърджак се вгледа и видя, че черното петно е пеперуда.

— Той ще продължава да свири още известно време — каза тя. — Това е „Войската на титаните“. До края има още доста.

— Кой е той? — попита Джон.

Пеперудата изпърха и кацна на рамото му, за да го чува по-добре.

— Улфър Мартин д’Амбри — разнесе се отговорът, — свирач на призрачната войска на Небебог в много победи в дните на Сътворението. Той е нещо като изгубена душа, Призрачния гайдар.

— Призрачния гайдар ли? Защо се нарича така?

— Защото не е от никой свят и блуждае като призрак, за да търси изгубената си войска.

— Боя се, че никога не съм чувал тази история.

— В първите дни, когато обединението на системите създаде Вирту, земите внезапно се застъпваха помежду си и лесно се разкъсваха.

— Да.

— Когато всички се отделиха, последва период на хаос, ужасен потоп, докато иионите се опитваха да поддържат владенията си въпреки натиска от всички страни. Роди се свят и пое по своя път, но освобождаването му представляваше истински катаклизъм, макар че отвън може да не е изглеждало така. Отвън всичко може да е протекло за секунди, но вътре продължи безкрайно.

— Това ми е известно и в реално време наистина беше съвсем кратко.

Последва мелодично подсмихване.

— Уверявам те — отвърна пеперудата, — че времето във Вирту беше реално за притежаващите разум.

— Просто отбелязвам, не се опитвам да омаловажа изпитанията на онези, които са страдали. Ами ти? Една пеперуда е толкова… крехко създание… за такива времена.

Отново онзи смях.

— Ако някога получиш достъп до хрониките на онова време, потърси името Алиот.

Донърджак погледна към гайдаря и каза:

— Малко се отклонихме от въпроса.

— Прав си. Небебог си беше представил рота от смъртоносни воини. И ги създаваше винаги, когато се нуждаеше от услугите им в битка.

Гайдарят продължаваше да свири. Донърджак поклати глава.

— „Представил“, казваш.

— Да. Както бе обичайно за боговете по времето на Великия потоп, той създаваше всичко, от което имаше нужда, само със силно въображение. Вече не правят така. Прекалено е изтощително. Но тогава му трябваше смъртоносна ударна сила.

— Значи просто си ги е представил и те са се появили, така ли?

— О, не. Дори боговете се нуждаят от известна подготовка. Трябваше да си представя всеки един поотделно, фигурата и лицето му, бойните му способности. Трябваше да види всички тях толкова ясно, колкото се виждаме ние с теб. Едва тогава можеше да съчетае въображението с волята си и да ги създаде на бойното поле.

— Разбира се. И предполагам, че е бил в състояние да изцерява раните им и после пак да ги праща в бой невредими.

Да, можеше да играе ролята на полева болница. Те бяха великолепни и техният гайдар д’Амбри пламтеше като силен огън. И той се биеше също като останалите. Може би даже по-добре.

— И какво се случи?

— Когато нещата се поуталожиха и призивът „на оръжие“ започна да се чува все по-рядко, необходимостта от техните услуги постепенно отпадна. И тогава, след една от последните велики битки, Небебог свика войската си, за да я приспи отново в паметта си. И всички те мигновено изчезнаха — освен самотния гайдар на върха на хълма.

— И защо е останал?

— Една от малките житейски загадки. Предполагам, че е притежавал нещо, което другите са нямали: своята музика. Мисля, че това му е придавало индивидуалност.

— И?

— По-късно ротата беше призовавана още няколко пъти и винаги се появяваше без гайдаря си. Говори се, че известно време Небебог безуспешно го търсил, но после битките свършиха и той никога повече не ги е призовавал. И сега гайдарят се скита в търсене на изгубената си войска. Свири из цяла Вирту и ги зове.

— Жалко, че не може да забрави и да започне нов живот.

— Кой знае? Може би някой ден…

Гайдата внезапно замлъкна. Донърджак вдигна поглед и видя, че гайдарят е изчезнал от скалата. Закрачи натам. Какви ли спомени бяха заключени в главата на този човек! Ако успеше да го накара да му ги разкаже, това щеше да се равнява на цял университетски курс по епистемология на Вирту.

Заобиколи канарата, но гайдарят не се виждаше никъде. Направи още една обиколка около камъка.

— Улфър! — извика Джон. — Улфър Мартин д’Амбри! Трябва да поговоря с теб. Къде си?