Донърджак - Страница 36

Ейрадис отпиваше от супата и бавно вървеше по коридора. Килимът заглушаваше стъпките й. Стигна до един прозорец с нисък каменен перваз и остави чашата. Опитваше се да извади парче телешко с лъжицата, когато чу дрънченето на веригата.

— Благодаря ти, че дойде — любезно каза тя и подхвана полите си, за да направи нисък реверанс.

— Нямах избор, нали? — навъсено отвърна призракът. — Ако не бях дошъл, още щеше да си танцуваш като побъркана на вятъра и снега.

— Не толкова побъркана — рече Ейрадис, като отметна глава и повдигна вежди. — Все пак те открих, нали?

— Откри ме, да. Е, какво искаш да ме питаш за рожбата си? Докато бях жив, нямах потомство, й след като сега съм мъртъв, явно вече няма да имам.

— Но ти каза, че детето ми ще е момче — възрази тя, — каза също, че воят на банши е бил за него — както и за нас с Джон.

Призракът разклати веригата си, направи няколко крачки и я изгледа изпод гъстите си вежди.

— Позволяваш си волности, моме, наистина. Не можеш да задаваш такива въпроси на призраци и свръхестествени проявления. Ние даваме поличби — друг въпрос е как ще ги тълкувате.

Ейрадис бавно разбърка супата си, изяде една лъжица, после втора. Започваше да изстива и ечемикът ставаше лепкав. Тя отново остави чашата на перваза. После погледна през матовия прозорец, чиито поставени в оловни рамки стъкла бяха покрити с диаманти и ангели, и каза сякаш на себе си:

— Чудя се дали Зимният цар ще ми каже онова, което искам да разбера. Така се усмихваше, докато танцувахме… Навярно знае защо Смъртта иска детето ми.

Зад нея се разнесе ужасно дрънчене, сякаш веригата беше ударила направо по голия камък.

— Зимният цар категорично знае защо Смъртта иска рожбата ти, моме, но мисля, че не би ти го казал направо.

— А ти можеш ли?

— Аз не зная отговора, моме.

— Можеш ли да ми помогнеш да го науча?

Продължително мълчание. Ейрадис гледаше сипещите се снежинки зад дебелото стъкло и виждаше по-скоро сенките им, които затъмняваха светлината, отколкото самите тях. Вятърът виеше и тя се радваше, че архитектите са жертвали историческата истина заради изолацията.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— И повече няма да танцуваш със Зимния цар?

— Няма.

— Ще стоиш на сухо и ще ядеш най-хубавата храна, така че рожбата ти да порасне силна?

— Да.

— Добре, тогава ще ти помогна да потърсиш отговорите, моме. Не ти обещавам, че ще ги открием, но мога да ти помогна да ги потърсиш.

Ейрадис се завъртя й погледна призрака. Той стоеше прегърбен в дрипавата си туника и провиснали бричове. Краката му, забеляза тя, бяха боси и целите покрити с мазоли. Странно, глезенът, на който беше закачена веригата, изглеждаше също толкова гладък, колкото и другият.

— Как се казваш? — попита тя.

— Не зная — разнесе се заглъхващият глас. Призракът бе започнал да избледнява. — Не зная. По-добре да не знаеш някои неща.

Ейрадис дълго мисли за това, после взе чашата с изстиналата супа. Небето навън помрачняваше. Щеше да откъсне Джон от изчисленията му. Можеха да си запалят огън в салона до спалнята и да вечерят на свещи край камината. После сигурно отново щяха да се заемат с пъзела, който подреждаха — пейзаж с мост от Моне, който доста ги беше затруднил.

Ейрадис тихо си затананика, спусна се по стълбището и не чу воя на банши, слял се с този на вятъра.

Джон д’Арси Донърджак продължаваше работата си и внасяше предложените промени. Сутрин, когато се връщаше в студиото си, научаваше дали проектите му са приети. Или откриваше нови списъци с детайли. В края на този работен ден, когато остави промените си и техния каталог на обичайния адрес в машината, Джон за пръв път приложи лична бележка: „Наистина ли имаш сериозни намерения за онази работа с първородното?“

На следващата сутрин след новия списък откри отговора: „Съвсем сериозни“.

Когато привечер свърши работа, той написа: „Какво би приела в замяна?“.

Отговорът на другия ден беше: „Не приемам никакви пазарлъци“.

Той попита: „Какво ще кажеш за най-пълната музикална библиотека на света?“

Отговорът: „Не ме изкушавай, Донърджак“.

„Може ли да поговорим по този въпрос?“

„Не.“

„Трябва да има нещо, което да искаш повече.“

„Нищо, което ти да си в състояние да ми дадеш.“

„Въпреки това бих опитал.“

„Разговорът е приключен.“

Донърджак отново се захвана на работа, внасяше блестящи поправки в плана, включваше желаните промени и на свой ред предлагаше нови. Много от тях по-късно получаваха одобрение.

Един ден, когато бе оставил пълния интерфейс на полето към Голямата сцена отворен, той чу писък на гайда. Отиде до най-близкия прозорец и погледна навън, но не успя да открие източника на музиката. Излезе в коридора, но оттам гайдата почти не се чуваше.

Когато се върна, Джон разбра, че звуците като че ли се носят откъм Сцената.

Влезе вътре и се сепна. Сякаш се беше озовал няколко километра навътре от крайбрежието. Както обикновено, бе оставил сканирането на случайно търсещ режим и пейзажът, който сега го заобикаляше, представляваше копие на шотландските планини. И музиката очевидно идваше оттам.

Той махна с ръка в един от клавишните отсеци и във въздуха пред него се появи меню. Донърджак посочи с показалец полукръглата иконка и когато холосът й се появи, го хвана и завъртя волана, натисна го навътре, за да потегли, и се насочи натам, откъдето му се струваше, че се носи музиката.

Зави надясно и Вирту се понесе покрай него. Хълмове, хълмове, хълмове. Гайдата звучеше оттук, но сред тези канари и хребети можеше да я търси цяла вечност.